„Дайте ми един мъж и една страст и аз ще ви направя филм” – е казал Скорсезе някога някъде сто процента. В краен случай си го е казал наум.

За мен „Вълкът от Уолстрийт” е преди всичко филм на Мартин Скорсезе. И едва след това е прекалено дълъг, много мъжки, наситен с тестостерон, адреналин и с всякакви мъжки бесове. Жени във филма почти няма. Не, всъщност има пълчища жени, но те са само за чукане.

Автобиографичната книга на Джордан Белфърт „Вълкът от Уолстрийт”, по която е направен едноименния филм на Мартин Скорсезе, излезе у нас преди доста време, а от този петък и филмът тръгна по екраните. Първото, което искам да ви кажа за него е, че за Скорсезе дължината определено има значение – „Вълкът от Уолстрийт” е с времетраене три часа. Така че си купете пуканки и кола, ще опрете до тях.

Не че е нужно човек да е гледал предишните филми на Скорсезе (една от живите холивудски икони сред американските режисьори, наред с Копола и Тарантино), но ако все пак ако са ви попадали „Разяреният бик”, „Добри момчета”и „Казино” (тези трите най-вече) ще разберете, че „Вълкът от Уолстрийт” не е някаква повратна точка в творчеството на Скорсезе, нито е нещо различно, нито е нещо изключително. Той е просто поредният опус на онзи дълъг, предълъг филм, който той прави цял живот, да е жив и здрав. И много малко от филмите му се „отклоняват” от този поток. Едно от изключенията, между другото, бе предишната му творба „Хюго”.

Та, ако сте гледали други филми на Скорсезе, ще се съгласите с мен, че има една такава порода мъже, която можем да наречем „мъжете на Скорсезе” (както има и „жените на Алмодовар”). Предишните „мъже на Скорсезе” бяха Робърт де Ниро, Джо Пеши, Харви Кайтел. Във „Вълкът...” са Леонардо ДиКаприо, Джона Хил, Матю Макконъхи и още цял отбор по-малко известни актьори в ролите на мъже, виещи за пари, жени, успех и адреналин, адреналин, адреналиииииииииииииин.

„Станах милионер от борсови спекулации на 26 години, на 36 бях затворник. Купонясвах като рокзвезда, живях като крал и едва оцелях. Тази книга е историята на възхода и падението ми като легендата на американския предприемач“, пише Белфърт, прототипа на героя на Лео, в книгата си. Той е основател на скандална инвестиционна компания, занимава се с борсови спекулации, печели купища, купища пари, накрая губи всичко, става доносник на ФБР, но все пак влиза в затвора. Играч, милионер без кауза, пъклено алчен тип (но „мъжете на Скорсезе” са такива – алчни за пари, за успех, за слава, за върхове) – ей такъв е главният герой на филма. Пантагрюел, но не италиански и ренесансов, а американски, от края на 20 в. Все ти се струва, че накрая все пак ще си натъпче всичките тези тонове пари в устата, ще изшмърка всичкия кокаин на света, ще изчука всичките курви под слънцето и с огромно удоволствие ще се пръсне. Обаче той е потентен. Не просто в секса, а във всичко – „потенция” означава сила. Издържа на жени, на много жени, на оргии, алкохол, всевъзможна дрога. Всичко е по много, по страшно много и той го издържа, понася, преживява. Може би защото е вълк, хищник, животно. В някои сцени Лео дори прилича на орангутан, на шимпанзе, на Кинг Конг. Ако за другите си роли е наблюдавал някакви хора, за да ги пресъздаде вярно, сега – убедена съм! – е наблюдавал животни. Ама дали ще си го признае?

Не очаквайте емоции в този филм, понеже Скорсезе по принцип бяга от чувства, емоции и тънки психологически наблюдения като от огън. Много мъжки ум е. Филмите му приличат на механични устройства и всъщност с това и се занимават – с механизмите в живота. Механизмите, които ни движат и от които зависим. Механизмите на успеха, на провала, на брака, на щастието. Наблюдава ги много хладно, много отстранено, с окото на инженер по-скоро, не на художник. Никога няма да се разплачете на негов филм, може би само на „Хюго” и то ако сте с особен сантимент към киното.

Аз запомних три неща от „Вълкът...” – незабравимия „монолог” на Матю Макконъхи в началото на филма (идваше ми да му изръкопляскам на Матю, който до този момент бях гледала в някакви никакви филми, а ето че в ръцете на Скорсезе просто ти взима акъла!) и историята за това докъде може да стигнеш, когато за теб няма друг бог освен адреналина, защото според мен проблемът на Вълка не е просто страстта към парите, а именно страстта към стреса, към адреналина – нещо като осмия смъртен грях. Третото е изречението: Хайде, продай ми тази химикалка! Което в превода на Скорсезе означава само и единствено: Хайде, продай ми душата си!