Кой е истинският чужденец – този, който живее в чужда страна и знае, че принадлежи на друга, или този, който живее като чужденец в родната си страна и няма страна, на която да принадлежи?
Отдавна чаках Елиф Шафак да зададе този въпрос. Както и въпроса дали е нужно да принадлежим на страна, етнос, религия, за да се идентифицираме като човеци. Е, зададе ги. Със „Светецът на неизбежната лудост“, последния неин преведен на български роман, който прочетох. И който остави в устата ми горчилката, която усещах с Кафка. Макар и с прокрадващ се топъл и сладък привкус от изповядваната от Шафак философия на суфизма. Вкус на гъст и сладък сироп, на шербет или гроздова шира, но със свойствата на лек. Лек срещу самотността, с която сме се родили, и с която някои от нас приключват земния си път. Защото не са опитали от този сладък лек, наречен любов. Или са си тръгнали, защото са се заблудили, че са го намерили, а той се е оказал менте? И тогава са се усетили стократно повече в плен на неизбежната лудост. Чието име за мен поне е самота... Чакайте, дали пък светецът на неизбежната лудост не е светецът на любовта? Не, не. Любовта може да е лудост, но има ли нужда от свой светец? Странно се усещам, като в лабиринт, не мога да разгадая тази анонимност, да я назова с точното име.
Не е ли по-точно да се назове тоя светец на Елиф Шафак светецът на самотата? Самотата, която носим у себе си и която лекуваме с близост. Или с псевдоблизост. Или с пристъпи на булимия. Или с безразборен секс. Или с думи. Или с домашен любимец. Или с алкохол. Или с неистов стремеж към смъртта. Като този на Зарпандит-Гейл, приключил с един скок. От моста в междината – един от онези уникални мостове над Босфора, които свързват два континента. Коя е Зарпандит-Гейл ли? Много сложна и странна еврейка, омъжила се за сложния и странен турчин Йомер, след като е приключила връзката си с неразгадаемата Дебра Елън Томпсън. В Щатите.
Фино, като утринна мъгла, Елиф Шафак застила острите ръбове на характерите на героите си, на различията между тях, на болките. (Много харесвам маниера й на писане, отсъствието на брутален реализъм, на буквално описание, прийоми, често използвани от модерните американски писателки напоследък.) Неусетно заплита отношенията им в сложен възел от започнати и недовършени любови, започнати и недовършени приятелства, започнати и недовършени раздели, започнати и недовършени признания. На хора от различни краища на света, различни етноси и различни религии. Които се събират и остават заедно като щъркела и гарвана, защото ... са куци. Но кой от нас, човеците, е съвършен, Господи? И не е ли съвършенството ни постижимо само тогава, когато сме заедно? Когато се намираме и се събираме. Без да се преструваме. Без да се правим на други. Без да се опитваме да доминираме.