Може да ме помислите за луда, но всяка неделя, докато разхождам кучката си Джоя в драгалевската гора, водя безкрайни диалози с нея. Например: Престани да душиш на всяка крачка. Извади си муцуната от преспата. Какво, търсиш Мистър Идеалния? Нека ти кажа нещо от хилядолетния женски опит: Можеш да прекараш години в душене по следите му и да ти се струва, че си го открила, но накрая да попаднеш на кварталния помияр. Джоя: Да де, ама нали в това "душене на следите", както ти го наричаш, а то е всъщност съвсем различно за нас, кучетата, в това е смисълът на любовта? В пътя, а не в целта? Много си цинична! Не, не съм. Искам само да кажа, че понякога грозните жаби оставят следи на принц и като целунеш принца…И така си хортуваме сладко и шеговито с Джоя по целия път. Понякога й споделям вътрешните си драми, причинени от ужасни мои грешки, съвсем откровено, а тя ме гледа предано със сините си очи на древна магьосница (защото Джоя е хъски, по-скоро маламут), не ме обвинява и това ми е достатъчно. Сякаш ми казва: Живей си живота, не го усложнявай с думи.

Вчера, докато се разхождахме из гората, потънали в нашите неделни диалози, Джоя със заровена в преспите муцуна, попаднахме на една възрастна, може би над 70, жена, която снимаше нещо с телефона си близо до пътеката. Обърна се усмихната да ни поздрави и аз видях че снима нещо, направено от сняг, високо две педи. Снежен човек! С миниатюрни очички- копчета? въгленчета? С миниатюрно носле от морковче и шапчица от плат, вероятно от някоя кукла. Имаше дори миниатюрна метличка! Загриза ме любопитство и я попитах какво и защо снима. Направих го за внуците си, отговори тя, живея ей тук, в последния ред къщи до езерото, всъщност в старата ни вила. Ще го снимам и ще им го пратя по скайпа. Единият е в Австралия, а внучката е в Америка, Бостън. Там се установиха и на мен ми е много мъчно, че мога само по скайпа да ги виждам. Не са идвали в България от няколко години. Имаме си ритуал в неделя, е не всяка неделя, разбира се, но когато могат. Чакам ги на скайпа да си поговорим и им изпращам картинки. И те ми изпращат картинки. Небостъргачи, пред които изглеждат като прашинки. Водопади, кафенета, плажове и огромни вълни, чак ми се струва, че не са истински, а фототапет. На снимките не може да се разбере, че снежният човек е само сантиметри, нали? Ще изглежда огромен, а храстчето зад него - като дърво. Просто нямам сили да направя голям снежен човек.

Сбогувахме се любезно и аз продължих с Джоя в заскрежената гора, любувайки се на всеки слънчев лъч, който превръщаше боровете в огромни кристални украшения. Моята майка, мир на праха й, не искаше да използва скайпа, за да общува с внуците си, студенти в чужбина. Как да ги прегърна по скайпа, казваше ми, все едно да ближеш сладолед през стъкло. Гневях се, обяснявах й, че не е права. Но така ми липсва нейната ирационалност. Нали, Джоя?