Срещнах го на улицата - някъде между Солунска и Графа. Остарял, с побеляла брада и приведени рамене, забил поглед в земята. Подминахме се, без да ме познае. Не му се обадих. Отмина опасността да прочета в очите на мъжа, в когото някога бях влюбена, че и аз съм се променила много. И ме заля една отдавна неусещана тъга.

Той беше първата ми любов, най-чистата, най-безусловната. Най-сънуваната и най-неосъществената.

Влюбих се в него на първата студентска бригада. Бях още дете, макар и на 17, а той - с няколко години по-възрастен, но вече притежаващ мъжка увереност и смелостта на младите мъже, които смятат себе си за безсмъртни. Погледна ме с прозрачните си като ръб на стъкло очи и аз се разболях. Буквално се разболях, като от грип. С учестен пулс, когато го срещах. С ококорени от безсъние очи и със свит на топка стомах, когато разменяхме по някоя дума. Превърнах се в сянка, в сомнамбул.

Нищо не се случи между нас нито тогава, нито няколко години по-късно, когато се срещнахме случайно в един бар на морето. И двамата бяхме сами и осъмнахме на плажа, където запалихме огън, а аз, вероятно от изпития алкохол, му признах колко влюбена съм била. Смелост събрах и заради факта, че тази първа любов беше отлетяла, а в сърцето ми се беше настанил друг. И двамата останахме изумени. Той - от мен, защото изобщо не е подозирал. И аз от него - оказа се, че много пъти се е опитвал да ми каже, че ме харесва, че дори веднъж ми е определил среща, на която аз не съм отишла. Явно оглушителното биене на сърцето ми е заглушавало думите му. Разделихме се като приятели, но не се потърсихме повече.

Та ето с този възрастен и уморен мъж се разминах на улицата, а той дори не ме погледна.

Оттогава съм се влюбвала и съм разлюбвала много пъти. И мен са ме разлюбвали. Пропадала съм в Ада на раздялата, отчаяна и убедена, че Любовта е само дума. Разминавайки се с мъжа, в когото някога бях безумно влюбена, си спомних невинните години и тъжната сентенция на гениалния Йордан Радичков: “Когато бях млад, обувките ми бяха кърпени, но сърцето ми беше цяло. Сега обувките ми са нови, но сърцето ми е кърпено.” И да, точно така се чувствам и аз, с износено сърце, минала през толкова любови, раздели, предателства и щастие, подминавайки на улицата една почти имагинерна любов от времето, когато сърцето ми още беше цяло.

Споменът за безумната любов е като стара рана, спомен за нещо, от което си оцелял и вече не си същият. А понякога, когато споменът внезапно ме докосне, усещам сърцето си точно както счупената кост усеща застудяването. Но се питам: дали както костта става по-силна там, където е била счупена, натрупвайки костна маса, така и сърцето става по-силно там, където е било наранено? Не знам. Иска ми се да вярвам, че е така. Вероятно отговорът е да, ако сърцето натрупва любов, а не огорчение.

Скоро имах дълъг разговор с една много самотна и вече не толкова млада приятелка. Та тази моя приятелка ми каза, че много искала да се влюби безумно, защото й омръзнало да се бори с живота сама, но се страхува да не я наранят, както е ставало досега. Но как искаш да имаш истинска любов, попитах я аз, ако се страхуваш да не бъдеш наранена?

Изобщо как можем едновременно да имаме и любов, и непокътнато сърце? Аз не знам начин да се опазим. Защото любовта не е функция на ума. Любовта не е въпрос на възраст, на математика в отношенията, не е влог, който можем да трупаме, за да използваме лихвата, когато решим. Любовта е стихия - като дъжда, като реката, която си пробива корито, като дъгата, която изгрява, когато си мокър до кости и отчаян. И точно както подземната река изведнъж изчезва, променяки посоката си, изчезва и любовта. Затова понякога се разминаваме на улицатата с хората, в които сме били безумно влюбени, без да се познаем. Защото вече не сме същите. Вече сме поели в различни посоки. "Реката" на любовта е изчезнала от погледа ни, но не и от вселената. Нейната енергия сега задвижва други съдби. Да, Любовта е енергия, която минава през нас, тя не може да се контролира, да се слага на влог, да се насочва от ума. Тя не може да се дефинира...

Любовта е и само дума. А думите, както казва един модерен писател циник - Бегбеде, не трябва да се мечтаят, а да се живеят.