Една моя приятелка има любовник. Дори не един, няколко са. Няма особени чувства към нито един от тях, прави го заради флирта и секса. Не е спряла да обича мъжа си и отказва да се чувства виновна за забежките си. Не съм лишила никого от нищо, казва тя и вдига рамене. Всички са щастливи в тази нейна история.
Всички (почти) са нещастни в историята, която разказва Калин Терзийски в новия си роман „Войник“. Приятелят му Джими има нова млада жена. И красива. Заради нея е изоставил предишното си семейство – жена и дъщеря. Положението е: влюбен в едната, тъжен заради другата.
Според Калин разковничето е човек, в случая мъж, да се отърве от чувството за вина и да се опита да дава на жените си (една, две, повече?) любов и нежност. А не да избира измежду тях. Нещо, което моята приятелка отдавна прилага на практика. Съществува все пак въпросът дали обектите, на които предстои любовта и нежността да се изсипят върху главите, са съгласни да делят любимия/любимата с други обекти. И дали желанието някой да е само с теб е егоизъм и чувство за собственост? В романа се прокрадва идеята, че хората при подобни обстоятелства се разделят, не защото наистина не могат да понесат да са част от любовен триъгълник или колкото там ъгли има фигурата, а защото обществото е наложило подобно поведение, защото от тях се очаква да кажат: „Аз така не мога да живея, избирай аз или тя/аз или той!“

За книгата: Във „Войник“ (ИК „Сиела“) се разказват войнишки спомени от края на тоталитаризма на фона на настоящето на едно мъжко приятелство. Книгата е силно автобиографична, както и предишните два романа на Калин Терзийски - „Алкохол“ и „Лудост“. Калин Терзийски е един от най-интересните умове на българската литературна сцена и какво ли би се получило, ако излезе извън орбитата на лично преживяното?