14 минути и 9 секунди

Благодарение на една приятелка, която никога не се отказва от екстравагантните си идеи, на 17 декември се озовах в град Коня, ислямското сърце на Турция

19 декември 2012
Благодарение на една приятелка, която никога не се отказва от екстравагантните си идеи, на 17 декември се озовах в град Коня, ислямското сърце на Турция. Градът ни посрещна - три приятелки – с безутешен дъжд и лепкава тежка мъгла, от която кафенетата на този милионен град изглеждаха неуютни и мизерни, а килимите в малките прашни дюкянчета изглеждаха още по-прашни. Погледът ми залепваше единствено върху розовите и ментово зелени локуми и сладкиши, избягвайки тъмните мъжки очи, които ни гледаха неодобрително изпод вежди.
Ето ме и мен, събувам си ботушите и мятам на главата си кърпа, за да се мушна в тълпата и заедно с нея като стадо, което се спасява от бурята, да вляза в храма и гробницата на Руми, великия поет-суфист. От джамията в съседство се разнася протяжен вой, жените се блъскат да докоснат саркофага му, виждам сълза, която се търкулва изпод забрадката.
Ето ме и мен сред хилядите хора, които изпълват залата и стаили дъх, наблюдават танца на въртящите се дервиши. Те не са танцьори, а мъже, дълбоко религиозни и отдадени на дълга си. Не танцуват в синхрон, нито държат ръцете си по един и същи начин. Но са в омагьосваща хармония и помежду си, и с тежката, проникваща като отрова в сърцето музика - бели ефирни пеперуди, кръжащи някак обречено около запалена лампа. Техните вдигнати нагоре ръце сякаш просят милост за човека, роден смъртен, понякога - внезапно смъртен. Помислих си: дали страхът от смъртта не ни кара да преяждаме, да препиваме, да злоупотребяваме с любовта и да пестим милостта и добротата си, сякаш можем да се запасим с тях? Не знам дали заради това усещане или може би защото бях толкова сама сред тълпата с тези мои мисли, или може би защото не разбирам езика на техните молитви, се почувствах много, много тъжна. Като човек с объркано ДНК, който носи на шията си християнско кръстче, свежда глава в джамиите, а на тайно място върху тялото си е татуирал будистка мантра. Мюсюлманите гледаха Танца безмълвни, но дълбоко развълнувани. А ние, туристите, държахме високо мобилни телефони и фотоапарати и въпреки молбите да не се използват светкавици, снимахме ли, снимахме. Така пропуснах да преживея Танца. Но пък имам 14 минути и 9 секунди запис.

P.S. Ето и една мисъл на Руми: „Страданието е кутия за дарения, чието съдържание е милост и доброта.”
Ето и моето пожелание за Коледа: Бъдете здрави и дръжте кутията под око - винаги да бъде пълна.

ВИЖ КОМЕНТАРИ
ТВОЯТ КОМЕНТАР