Преди седмица в Милано си купих тениска с образа на една невероятна жена - Анна Пиаджи. Анна почина тази година през август и за пръв път от много години Седмицата на модата в Милано изглеждаше по-малко цветна, по-унила, по-обикновена без яркото й присъствие. В архива си пазя една снимка отпреди 7 години, в която позирам до нея - аз в черно яке и обикновени джинси, Анна - в обемно яке на Полини тип пачуърк във всички цветове на дъгата, със смешна зелена шапчица, кацнала като пчела върху купчината й сини коси, с ръкавици без пръсти, пънкарски клин и цветни кубинки. Никога не бих се облякла така, но й се възхищавах заради свободата да бъде ексцентрична, свобода, която тя употребяваше с лекота и чувство за хумор до последния сантиметър.
Каква изненада - когато развих хартията с логото на 10 Corso Como и разгърнах тениската, от щампата ме гледаше... Ана Уинтур. Жената, която стои на върха на модния Олимп и употребява успешно всичко друго, без свободата си. Беше късно да се връщам в магазина и да искам смяна. Така си останах с Ана Уинтур, щампирана върху бяла тениска и не съм сигурна дали искам да я облека. Не съм сигурна в чувството си за хумор, още по-малко в чувството за хумор на другите. Иначе се възхищавам на тази непроницаема извънземна жена, на този дявол, който понякога носи Прада, понякога Оскар де ла Рента, понякога само черните си очила и емблематичното златисто каре, обрамчващо лицето й, но която успява вече 24 години да управлява модните стихии срещу заплата от 2 млн. долара годишно. Затова приемам тениската със сбърканата Анна като ордена "Света Ана", който се е носел на шията - за моята дългогодишна любов към модата, към различните хора, към онези, които си позволяват да бъдат ексцентрични и към онези, които не искат да бъдат ексцентрични, а просто единствени.