Може и да непонятно, но въпреки че обожавам да пътувам, никога не съм имала порив да отида в Куба. А изведнъж две от най-близките ми приятелки заминаха за там. Върнаха се и на чудесно пура и мохито парти на прекрасната тераса с гледка към Витоша на едната заразказваха за страната на Фидел.

Сред дима на дебелите хавански пури и изпотените зелени чаши разбрах, че повечето хора в Куба са топли и добри, много бедни. Може би заради времето, спряло от жега и влага, местните си седят по цял ден, гледат телевизия или наблюдават какво се случва на улицата, виснали на терасите си или на прага на домовете си.

Чуят ли музика обаче, всички скачат да танцуват, дори и едва движещите се иначе бабки. А когато завали дъжд, от всички страни на улицата се спускат черни мускулести млади мъже и почват да играят футбол. Така, под дъжда. В заведенията е пълно с народ. Интериорът е пищна смесица на всички възможни стилове, висят големи вентилатори. На снимките някакси ми напомнят на времето между двете световни войни от миналия век.

Нормално е и често се случва на улицата някой да те спре, да пита как се казваш и откъде си, да се зарадва, че си от България, страната на Бисе Киро (т. е. Бисер Киров) и Йорданка Христова. После да ти каже и своето име и чао.

Бих отишла в Куба заради изключително красивата архитектура в центъра на Хавана, може би даже и заради колорита на разпадащите се и неподдържани сгради, без врати и прозорци, заради океана и плaжовете, разбира се. Много ме впечатли и паметника на танк пред най-голямата им катедрала. Е, танкът не ми е мотивация.