Джордж Гордън, лорд Байрон, пристигнал във Венеция през 1818 г. с 14 прислужници, майордом, гондолиер, две маймунки, мечка, два папагала и лисица и наел цял етаж в един от венецианските pallazo, за да може свитата му да се разполага на воля. В първите дни на 2011 г. ние също пристигнахме във Венеция - без нито един прислужник или поне мечка за блясък. Почти всичките ни приятели вече бяха идвали тук, разказвали, показвали снимки т. н., така че от самото начало бях наясно: спомените, които ми предстоеше да натрупам през следващите дни, си оставаха само за мен. Никой нямаше да се интересува от тях. Този континент е открит и съкровищата му отдавна са разграбени и разпръснати в книги, филми, семейни албуми, а напоследък и по хладилници (някой да е дал Нобел на изобретателя на магнитчетата за хладилник?).
Венеция обаче, тази мъдра стара жена, тази млада красавица, куртизанка и благородничка, успя да извади гълъб от ръкава си и да ме изненада. Със съкрушителен студ. Термометрите показваха около нулата, но в София и на минус 15 не ми е било толкова студено. Успокоих се, че очевидно не само аз страдам от последиците от изключително влажния въздух. Във Венеция от това страдат и сградите, същите тези palazzo, построени върху кедрови колове, просмукани от мокрота, с олющени мазилки и отбраняващи се със затворените капаци на прозорците си. Очевидно студът тормозеше и домашните кучета, облечени всички до едно с палтенца при разходките си между каналите.
С липсата на автомобили и с високите си данъци, с нелекия си климат Венеция е трудна за живеене и доста хора всяка година я напускат. Тръгват си, махат с ръка на красотата й, и така само потвърждават факта, който е известен от 4 века насам – градът бавно умира. Първо губи колониите си из Средиземноморието, после дожовете си, заедно с тях и независимостта си, губи богатствата си, а сега и жителите си.
Венеция е смъртно болна и точно заради това красотата й е неустоима. Градовете, които преди е владяла – Виченца, Верона, днес са по-живи от нея и са по италиански прекрасни. Но само във Венеция красотата предизвиква такова съчувствие, такава любов.
За Венеция имахме много добър пътеводител, издание на National Geographic. Написан от Ерла Зуингъл, американка, живееща в града (не знам дали още е там, но поздравления, Ерла!). От него е описанието на пристигането на Байрон, както и една покъртителна история със слон. Някъде в началото на 19-и век от циркова трупа, гостуваща в града, избягал слон. Ужасен и объркан от преследвачите бедното животно се носело из тесните венециански улици. Накрая за да се спаси, влязло с взлом в една черква. Кракът му пропаднал в надгробна плоча на пода на храма, слонът се заклещил и бил заловен. Заради богохулство и поругаване на храм бил осъден на смърт. Разстреляли го с топ на площад „Сан Марко“, защото по принцип екзекуциите се извършвали там. Каква фирма са наели после за почистването на площада не знам, но за слона ми дожаля ужасно. Дожаля ми, когато и аз на свой ред трябваше да напусна Венеция, макар и жива и здрава. Без майордом, без маймунки и лисица. И без да спазя собственото си обещание, че за Венеция няма да разказвам на никого.

P. S. За вилите на река Брента също нищо няма да разкажа. Построени от богатите венецианци, които искали поне за малко да си починат от ужасния климат на лагуната (казвам ви, и други преди мен са го забелязали), те приличат на видения край пътя за Падуа. На омагьосани дворци със сънени градини. Виждаш ги и не вярваш на очите си. За Бога, те не могат да съществуват край нещо толкова тривиално като междуградски асфалтов път! Само един от портиците на вила Пизани има в себе си толкова архитектурно изящество, колкото не знам дали можем да съберем в цяла България. Нашия си земен рай.