Борът, моят приятел

Точно срещу прозореца на моя кабинет, в градинката между хотел Рила  и „Алабин”, запалиха „главната елха” на София. С оркестърче и фойерверки и възторжен репортаж по всички ефирни телевизии, в които операторът се фокусираше върху грейнали детски лица.

03 декември 2010

Точно срещу прозореца на моя кабинет, в градинката между хотел Рила  и „Алабин”, запалиха „главната елха” на София. С оркестърче и фойерверки и възторжен репортаж по всички ефирни телевизии, в които операторът се фокусираше върху грейнали детски лица.

Оказа се, че този бор е мой връстник - той е на половин век. Преди да стане главна елха на столицата и да го накичат с лампички, червени панделки и пластмасови топки, просто си е съществувал в градинката безметежно, пазещ сянка на бездомните кучета денем, и препикаван нощем от софийските пияници.

Червените панделки стоят от миналата Коледа и колкото пъти ги погледна, ме обзема чувството че времето лети безвъзвратно и шеметно бързо. Така де - ей го Свети Валентин, след това Великден, глътка море и после – Коледа.
А борът седи безмълвно - препикаван, разтърсван от ток, опасан с тел и бутафорни коледни играчки, инквизиран от скърцането на трамваите и обгазяван денонощно от старите ни коли и тлеещите кофи за боклук, а на всичкото отгоре - със забучена в клоните плочка, за която пешеходците често спорят - това портрет на Бойко ли е или не. Всъщност е гербът на София. Клоните на бора вече не са така силни и гъсти, но гърбът му е все така изправен. Знаете ли колко е красив нощем, когато силуетът му изчезва и остават само светещите играчки и стотиците лампички?
ВИЖ КОМЕНТАРИ
ТВОЯТ КОМЕНТАР