Предизвикателството на новия филмов прочит на класическия роман от средата на 19. век е фалшива новина. Скандал липсва. Всъщност и нов прочит почти липсва. Усещането е, че сякаш някои от семената, останали зародиши в романа, тук са обилно наторени със забранено вещество и затова хипертрофично избуяли – неорганично, неестествено, насилствено. Да, новият „Брулени хълмове“ на режисьорката Емералд Фенел е генно модифициран прочит на класиката на Емили Бронте. 

Не искам да издавам романни тайни на онези, които още не са запознати с книгата, но ще го направя в следващите няколко реда. Ако не искате, не четете.

В книгата Кати умира, но продължава да преследва като дух циничния, озлобен и жесток Хийтклиф и след смъртта си. Те никога няма да се оставят на мира. До края на света и отвъд него. И това е същината на готическото в тази творба – безумната любов, която е нетленна и в нетленността ѝ има нещо едновременно божествено и дяволско. Във филма на Фенел Кати умира, а на смъртното ѝ ложе Хийтклиф я заклева да се върне при него като призрак. И това е краят. Липсва страстното разкопаване на гроба ѝ, само и само да я види за последно и да я прегърне, липсва мъчителното усещане за нейното присъствие, което го обсебва след смъртта ѝ, липсва трагичното му вкопчване в сянката ѝ, както и смразяващата и при все това дълбоко романтична вечност, на която са обречени прокълнатите любовници. Тези липси са запълнени с готически ерзаци – мрачна атмосфера, сякаш непрекъснато леещ се от небето студен дъжд, сурови природни пейзажи, насилие, садомазохистичен секс, садомазохистична любов... 

И на този фон – планина от костюми и аксесоари! Все едно гледаш не „Брулени хълмове“, а „Емили в Париж“ например, ситуиран обаче назад във времето, не е ясно и точно кога, тъй като специално в костюмите стиловете и епохите са смесени, като включват и напълно съвременни елементи. Костюмно-сценографската ексцесия тук е като чудовищно красив тумор. Сякаш цялото тяло на филма е впрегнато, за да го храни с кръвта си, докато умира. И въпросът е: защо?

Нито една от много известните киноадаптации на романа не е толкова фокусирана върху изяществото на костюмите. И тази от 1970 г. с Тимъти Далтън, и най-добрата – не само според мен – от 1992 г. с Жулиет Бинош и Ралф Файнс залагат по-скоро на дрехи, характерни за провинциална Англия, за мочурливите йоркширски полета. Може би най-близък в това отношение до новия „Брулени хълмове“ е всъщност най-старият, първият – прочутата екранизация на Уилям Уайлър от 1939 г. със сър Лорънс Оливие и Мърл Оберон в главните роли. Там Кати е салонната красавица, облечена в haute couture тоалети, в каквато се превръща отчасти и персонажът на Марго Роби в новия филм. Всъщност дизайнерката на „Брулени хълмове“ на Фенел, безспорно великолепната Жаклин Дъран, би трябвало да бъде вписана като съавтор на филма. Просто защото след края на прожекцията е напълно възможно в съзнанието ти да останат само костюмите.  

В новата екранизация актьорите в главните роли също работят в посока „глобализиране“ и „холивудизиране“ на единствения роман на Емили Бронте при преноса му върху екрана. И двамата – Марго Роби (Кати) и Джейкъб Елорди (Хийтклиф) – са „холивудски австралийци“ и секссимволи. И ако актьорската биография на 26-годишния Елорди (изгрява със сериала „Еуфория“, а сред най-известните му филми са „Saltburn“ отново на Емералд Фенел и „Франкенщайн“ на Гийермо дел Торо) все още не е поставила клеймото си върху лицето му, то Роби е безспорна звезда със световни хитове като „Вълкът от Уолстрийт“, „Отряд самоубийци“ и „Барби“. Всеки актьор си носи торбата с ролите на гърба и колкото по-известен е, толкова по-силен отблясък хвърлят тези роли върху следващите му избори. Казано накратко – човек има известни проблеми, когато трябва да приеме Харли Куин и Барби като Кати от „Брулени хълмове“.

Прекалено... калифорнийски вибрации носи в себе си Роби. Що се отнася до секссцените между двамата, струва ми се, че филмът нито печели, нито губи от тях. Най-напред прочутата сцена с мастурбацията според някои е скандална, но истината е, че сме гледали доста по-откровени и смущаващи подобни сцени (тази с прасковата в „Призови ме с твоето име“ на Лука Гуаданино е само един от примерите). Тук по-предизвикателна е по-скоро реакцията на Хийтклиф, след като наблюдава тайно Кати.

Предвид нравите във Викторианска Англия, най-вероятно духът на Емили Бронте скоро ще посети Емералд Фенел (която е и сценарист на филма) и ще ѝ потърси сметка за своеволията. Така или иначе обаче „Брулени хълмове“ е роман за страстната любов, и то такава, каквато тя е в главата на неопитна млада жена – формирана предимно от поезията и литературата. Известно е, че Емили Бронте завършва романа си, когато е на 29 години, само година преди да почине от туберкулоза, и че никога не е имала връзка с мъж. Романът наистина е наситен с желания и еротичен заряд, който остава непроявен. Е, „Брулени хълмове“ на Емералд Фенел го проявява. Нищо невиждано.