История №1: войникът

Претъпкана маршрутка, чиято претъпканост аз не успявам да установя, когато я спирам, защото съм късогледа. Качвам се едва-едва, нося – много смешно! - превъзходен кристален сервиз, който бях купила за подарък и струваше не ми се мисли колко. Виждам едно миниатюрно столче, поставено точно до косматия крак на шофьора – ужас! Сядам с гръб към въпросния крак и впервам поглед в кристалния сервиз като решавам да медитирам и да мисля за хубави неща. Нося потниче с огромно деколте, огромно! След малко маршрутката спира и някой се качва. Аз си гледам сервиза и въобще не ми пука. Забелязвам че точно до мен застават черни кубинки, от които се показват камуфлажни войнишки панталони. Винаги съм харесвала мъже в униформа. Проследявам панталоните нагоре и виждам невероятна гледка. Войникът, освен че е суперготин, е и много висок, поради което не може да стои изправен в маршрутката и си е навел главата, за да се събере някак. Познайте какво попада под погледа на наведената му глава. Не, не е косматият крак на шофьора, а моето огромно деколте. Ситуацията е такава, че нито той може да си помръдне главата, нито аз да си прикрия деколтето, защото крепя на коленете си кристалният сервиз, а онзи с крака кара като бесен. И така си пътувахме. След 10-ина минути той каза на шофьора да спре, слезе от маршрутката, аз го погледнах, той си свали шапката, козирува ми на гола глава (сигурно за да не излезе, че си прави гаргара със символите на българската армия) и затвори вратата. В страничното огледало го видях как се отдалечава. И през останалото време напълно забравих да медитирам.

История 2: спасителят в града

Това трябваше Лиза да го разкаже, защото тя измисли лафа по-долу, но тя твърди, че не можела да пише – нещо, което не е доказано. Та значи с Лиза отиваме в един специален магазин да купуваме раница за пещерняци. Това сигурно ви изглежда нелепо, но истината е, че аз не знаех, че раниците за пещерняци са то-о-олкова готини. Тази конкретно беше от яркочервен лак, много дълга, прегъната наполовин и, според мен, беше уникален фешън аксесоар. Струваше някакви си 30 лева. „Вие пещерняци ли сте?“ - попита ни подозрително продавачката. „Естествено - отговорихме й. - За какво иначе ще я купуваме тази раница.“ Сигурно искаше раницата за себе си, защото много трудно се нави да ни я продаде. Само дето не ни поиска документ за правоспособност. „Знаете ли за какво служи?“ - продължи тя. Господи, все едно сме на изпит. Мълчание. „За въжетата“ - подсмихна се тя ехидно. „Естествено, за какво друго!“ - смънкахме ние. Ох, най-накрая ни я продаде. И тъкмо излязохме от магазина, плисна дъжд – внезапен и силен. Продавачката ни гледаше предизвикателно, а погледът й сякаш казваше: „Айде, сега да ви видя какви пещерняци сте вие!“ Стъпихме в дъжда и за една секунда станахме мокри до кости. Някак притичахме до следващия ъгъл, когато заваля градушка. Бам-бам-бам! Сигурно онази вещица от магазина ни я беше изпратила. И тогава се чу глас зад кадър: „Дами, елате да се скриете!“ Готино е някой да ти каже, че си дама, след като допреди малко си го играл пещерняк. Скриваме се. Пичът е охрана на Военна прокуратура. Пали ни цигарите, пуши с нас. По-елегантна охрана не бяхме имали. Военна прокуратура – също, предполагам. Лиза ми прошепва „ Много сме Сексът и градът, ама... градът“ и ми посочва градушката, която продължава да се сипе навън. Голям лаф! А, между другото, тази раница впоследствие влезе в много градски пещери. И неведнъж съжалявах, че не си нося наистина въжета, че да се измъкна.