Между небето и земята

Имах един период, в който бях дълбоко убедена, че любовта трябва да те кара да се носиш няколко педи (поне) над земята. Този период започна към 20-ата ми година и продължи около 13 години – доста дълго наистина

02 юли 2010
Имах един период, в който бях дълбоко убедена, че любовта трябва да те кара да се носиш няколко педи (поне) над земята. Този период започна към 20-ата ми година и продължи около 13 години – доста дълго наистина. През цялото това време си въобразявах колко хубаво е да летиш, колко е прекрасно някой да ти завърти главата, как нищо не може да те „вдигне“ така както едно влюбване, колко е вдъхновяващо и така нататък и така нататък. И точно на 33-ия си рожден ден се прибрах у дома буквално изтощена от това, че главата ми месеци наред се бе носила сред облаците от някакво поредно измислено влюбване. Въпросната глава ме болеше страшно, сигурно защото във висините кислородът е доста разреден и не е много хубаво да прекарваш там дълго време. Строполих се на дивана в хола и се разревах. Мъжът ми дойде до мен, целуна ме, попита ме какво ми е, казах му, че съм изтощена, че главата ме боли, че мразя рождения си ден и че искам да сляза на земята. Най-после да сляза. „Ще ме свалиш ли на Земята?“ - попитах го, хълцайки. Той ме съблече кротко и мълчаливо и в продължение на час-два ме сваля на земята (като първо, разбира се, ме свали на дивана). А след това никаква глава вече не ме болеше и дори ядох торта! Беше най-страхотният ми рожден ден, защото разбрах, че мъжете, които те приковават към земята са точно толкова важни колкото онези, които те карат да се носиш над нея.


ВИЖ КОМЕНТАРИ
ТВОЯТ КОМЕНТАР