Имах един период, в който бях дълбоко убедена, че любовта трябва да те кара да се носиш няколко педи (поне) над земята. Този период започна към 20-ата ми година и продължи около 13 години – доста дълго наистина. През цялото това време си въобразявах колко хубаво е да летиш, колко е прекрасно някой да ти завърти главата, как нищо не може да те „вдигне“ така както едно влюбване, колко е вдъхновяващо и така нататък и така нататък. И точно на 33-ия си рожден ден се прибрах у дома буквално изтощена от това, че главата ми месеци наред се бе носила сред облаците от някакво поредно измислено влюбване. Въпросната глава ме болеше страшно, сигурно защото във висините кислородът е доста разреден и не е много хубаво да прекарваш там дълго време. Строполих се на дивана в хола и се разревах. Мъжът ми дойде до мен, целуна ме, попита ме какво ми е, казах му, че съм изтощена, че главата ме боли, че мразя рождения си ден и че искам да сляза на земята. Най-после да сляза. „Ще ме свалиш ли на Земята?“ - попитах го, хълцайки. Той ме съблече кротко и мълчаливо и в продължение на час-два ме сваля на земята (като първо, разбира се, ме свали на дивана). А след това никаква глава вече не ме болеше и дори ядох торта! Беше най-страхотният ми рожден ден, защото разбрах, че мъжете, които те приковават към земята са точно толкова важни колкото онези, които те карат да се носиш над нея.