Даниела Мирчева, която бе до Чочо Попйорданов до последния му дъх, сега се грижи за дъщеря им Катерина, на която актьорът стана баща посмъртно. Даниела си я взе няколко дни след погребението. Когато й се обадих и попитах иска ли да говорим, ме помоли да помълчим до 40 дни. Въпреки че и след това тя трудно отключва мълчанието си. За себе си. За връзката си с обичания от всички актьор. За любовта на живота си. Просто Даниела е такъв човек – спокоен, ненатрапващ себе си и емоциите си, обран. Мисля си, че само такава жена можеше да балансира лудия, спонтанен, открит и свръхемоционален мъж. За жалост не можа да го опази... И с него загуби всичко, всъщност дали е така... или тя е щастливката, която преживя докрай първата си, голямата си любов, което на малцина е отредено.

Даниела пристига на срещата ни в кафене до Народния театър с количката, в която е момиченцето на година и половина – Катерина Попйорданова. Здраво, къдраво, с маслинови очи и красиви бели зъбки. Даниела е слабичка и по момичешки крехка, сега сякаш дори чуплива. „За първи път след смъртта на Чочо не съм в черно“, казва ми, сякаш да оправдае бялата блузка без ръкав, комбинирана с широк черен панталон. Сваля тъмните очила, зад които тежат сълзите й. Пали цигара. Поръчва фреш. Подава на малката, която бърбори в количката, шишето й с вода. Край нас се точат хората, тръгнали към протеста срещу правителството. Мълчим, гледаме се, аз наистина не зная как да започна... Струва ми се, че и с една-единствена дума мога да завъртя ножа, който стърчи от раненото сърце на тази жена.

Чочо щеше ли да е на протестите, Даниела, ако беше жив?

О, със сигурност. Аз също исках да отида, но ме е страх с детето...

Той е първата ти любов, нали? Възможно ли е толкова дълго да обичаш един и същи човек? За това искам да говорим, не за смъртта му, а за тази наглед невъзможна твоя любов...

Ох, той е човек, който като се докосне до някого, оставя дълбок белег. А когато за първи път се докоснахме, бяхме само на 11 години. Всичко започна тогава, колкото и смешно да звучи. И после, както сме се събирали и разделяли, бяхме само приятели. Е, в гимназията бяхме гаджета. Но пак така – събирахме се, разделяхме се. Знаехме абсолютно всичко един за друг, бяхме непрекъснато заедно по един или друг начин. Като студенти бяхме пак много близки приятели, аз познавам голяма част от неговите колеги.

Как преживя брака му с Хилда?

Бяхме се хванали на бас кой от нас първи ще се ожени. Той беше сигурен, че аз ще го направя първа, аз пък твърдях обратното. Един ден дойде и ми каза: аз май ще се женя. Отвътре ми стана страшно. Но пък бях щастлива заради него...

И не го попита: защо не за мен, а за друга?!

Не. Не го попитах. Не знам защо.

Ти доверчив човек ли си, Даниела?

Да, много. Понякога до наивност. И това ми носи големи проблеми.

И какво стана, когато Чочо ти съобщи, че губи баса?

Стана ми много тежко. Но бяхме приятели, аз приех, че всеки си има своя път. Извън това приятелство. И че нямам право да го питам нито защо, нито каквото и да било друго. За него винаги съм искала най-доброто. Да се чувства най-добре, да е щастлив. Дори и да не е с мен... След като той е решил така, значи така е било най-добре за него в момента. Просто се махнах от България, заминах в чужбина.

Това ли те накара да напуснеш България – че любимият ти реши да свърже живота си с друга жена?

Не мога да си кривя душата. Не само това, не изцяло. Но това беше едно от основните неща. Той ми каза за кого ще се жени, знаех, че Хилда е страхотно момиче. Бях спокойна за него, въпреки че ми беше много тежко.

Даниела, когато човек обича някого, той иска да бъде с него, да го притежава телом и духом, а не да се примири с решението му да създаде не само връзка, а дори семейство с друга или друг. Не те разбирам.

Е, аз знаех, че този, когото обичам, ще бъде щастлив с другата.

Нямаше ли вариант да се бориш за любовта си?

Никога не съм го правила това. Винаги само съм се съобразявала с него. Искала съм да бъде щастлив. Никога не съм настоявала за нищо, в което той не е бил убеден, че е добро за него.

И неговият избор не е променил силата и дълбочината на чувствата ти тогава и по-късно? Да, въпреки всичко Чочо винаги е бил в сърцето ми. И не съм искала да го изтръгна оттам. Да го забравя, да го махна от съзнанието си...

Това не те ли ощети? Не попречи ли да имаш пълноценен личен живот?

Може и да ме е осакатявало, не съм си давала сметка за нещата по този начин. През периода, когато той е бил с друга, аз не съм му се обаждала, не съм поддържала връзка с него. Но не съм преставала да го мисля, да го обичам. И въобще не съжалявам за това.

Кога го срещна отново, той ли се обади, или ти го потърси?

Аз му се обадих. Както ти казах, не живеех в България и въобще не следях какво се случва с него, нито четях, нито гледах. Нарочно. Когато говорех с наши общи приятели, не питах за него, освен дали е добре. Майка ми и баща ми обаче се върнаха в София и ми донесоха аудио- и видеокасети от НЛО. На аудиокасетата той ми беше записал нещо, което само двамата си знаехме. Тогава разбрах, че има нещо не наред. И се обадих още на следващия ден. Той излизаше от представление и си спомням, че много валеше и лошо се чуваше. Каза ми: чакай да вляза в една телефонна будка или нещо подобно, за да се чуваме по-добре. Само го попитах: ти щастлив ли си? И отговорът беше: колкото и ти. Нямаше нужда да ми обяснява нищо. Разбрах, че нещо не е наред. Проведохме още няколко разговора и месец и половина след това се върнах в България. Връзката ни не беше прекъсната, тя беше кармична. Той просто ми каза ела си и аз си дойдох.

Чочо търсеше ли у теб подкрепа в трудни моменти?

Двамата го правехме.