Седим в едно кафене в центъра на София в началото на есента. Срещу мен са двамата главни герои на тази история. В нея се разказва за това как много причини могат да застанат между двама души, но една е достатъчна, за да са заедно. Най-готината причина в живота. Нарича се любов.

Той се казва Радо и е горд врачанин, а тя е Ай от град Фукуока, Япония - наследничка на самурайския род Хасуо. Радо рисува със захар усмихнато личице върху пяната от капучиното си и разказва. Повече разказва той, повече се усмихва тя - неговата японска съпруга. Те са от тези двойки, около които любовта се дипли на пластове, а в очите им се търкалят звездички. Обичат се много. И още се свалят! Ай говори с онзи нежен глас, с който ромолят жените, когато харесват. А в очите на Радо се появява гордост, когато я нарича: „Моята жена!"

Запознали се в Лондон преди три години. Работели в един същи бар Strinray Globe Cafе. Радо бил барман през седмицата и диджей през уикенда, Ай - сервитьорка. Заедно с това той пишел дипломна работа по ландшафтна архитектура, за да завърши Лесотехническия в София, а тя учела мода, работела като стилист, понякога позирала с дрехи на свои приятели и състуденти за техни курсови работи и ходела на курс по английски. Заговорили се по време на някакво парти в заведението. Изпили няколко бири „Корони" и станали приятели. Обединили компаниите, канели се на купони.

Било зимата, преди Нова година. Врачанинът се разболял и прекарал седмица вкъщи. Докато пазел стаята, го връхлетяло вдъхновението и зарисувал комикс, чийто герои били колегите му от бара. Участвала, разбира се и Ай. На края на рисуваната история нейната героиня си направила сепуку и умряла, а истинският Радо, докато я изучавал и рисувал, се влюбил. Всички в бара харесали комикса и даже го закачили на стената. Малко след това Радо организирал купон, след който Ай останала у тях. Седмица по-късно решили да се оженят. Всъщност както се случва по-често в живота, инициативата поела жената. Една вечер разменяли есемеси, писали си, че си липсват и Ай му признала, че въпреки че е с него от толкова скоро, би искала да му стане съпруга. „Непредсказуема е - коментира Радо любимата си. - Никога не ми е скучно с нея."

Помислил си - сигурно е седнала в някой лондонски бар с много бира, но отговорил веднага, че и той желае същото. Ай му споделила, че вероятно ще е много трудно родителите й да се съгласят да се омъжи за европеец. Още повече, че когато заминавала за Европа след завършването на Модния колеж в Токио, баба й от рода Хасуо я предупредила: „Внимавай, дъще, да не доведеш някой синеок!" Синеок според хората на Изтока е всеки чужденец с бяла кожа. Много важно за семейството на Ай било да запазят фамилното име, съхранявано от 400 години насам. "Хасуо" означава "цвете" и била фамилия, която далечен прадядо на Ай, прославил, работейки в местното управление. Бил нещо като писар, нещо като историк. Записвал законите и наредбите, приемани на срещите на местните управници, записвал и какво се случва на тези срещи. Тъй като служел за императора, имал право да носи самурайски меч. Неговата наследничка - бабата на Ай, живеела в запазената от столетия фамилна къща. В центъра на тази къща имало красива вътрешна открита градина, а стените в една от стаите били окичени със снимки и рисунки на прадедите на японката, над камината висели техните мечове. И тъй като пазенето на семейната история е много важно за нейния род, още преди да се оженят, двамата с Радо решили Ай да не променя фамилията си.

Ай трябвало да се върне в Япония през април. Всеки ден до полета й двамата живели като за последно, защото

въпреки че знаели какво искат, наистина не знаели какво ще стане.

В началото на май българските визи за Страната на изгряващото били отменени и Радо заминал да види любимата си и да я поиска за жена от нейните родители. Когато тръгнал за Япония, той мушнал в джоба си „листче с подсказки". В рамките на трите месеца, в които живели заедно, Ай го научила на много важни за взаимоотношенията в Япония неща. От голямо значение било, когато разговаря с по-възрастни хора, дълго време да не ги поглежда в очите. По сходен начин се изразявало уважение и при вдигане на наздравица - чашата му трябвало де по-ниско от тази на по-големите от него. На влизане в дома на нейните родители трябвало да казва „Итадай май", което означава „Идвам вкъщи". Било важно да умее да борави с лекота с пръчки, когато хапва, както и да знае, че суши се яде с ръце. Всеки мъж на място според японците трябвало да може да пие, без да се напива. Единият тест, на който Радо бил подложен от бъдещия си тъст, бил надпиване с водка. След бутилка, пресушена наравно от двамата заедно, българинът усетил нарастващото уважение у бащата на своята любима. Ай, между другото, споделя, че едно от нещата, които я възхищават в съпруга й, е умението му да пие много.

Радо успял да издържи геройски и друго изпитание - посещението на традиционна японска спа. Обичай било мъжете да споделят общ басейн. Тъстът му резервирал общ малък басейн за двама им. В него трябвало да влязат без дрехи. „Аз не съм виждал моя баща гол, а това беше човек, от когото толкова се притеснявах! Все пак имах намерения към неговата дъщеря. Но не можех да кажа „не"- разказва врачанинът. Какво направил ли? Взел си душ и без да се оглежда, скочил в басейна. Даже заплувал. Тъстът му седнал леко на ръба, потопил си първо краката и попитал Радо дали се чувства добре. „Вече знаех някакви думи на японски - разказва Радо, - и отговарях: „Да, да!" Даже правех едни живописни гмуркания. Водата беше вряла! Получих обгаряния... Ако знаеш какво беше..."

Когато наближило времето да си тръгва, решил да зададе на родителите на Ай най-важния въпрос. Резервирал места в традиционен японски ресторант. Поканил ги на вечеря. Пийнали вино и саке, поприказвали, врачанинът събрал смелост. Ай му предложила да говори на английски, а тя да превежда. Попитал родителите й: „Мога ли да предложа на вашата дъщеря да се оженим?"Ай превела.

Майка й се зарадвала много, а баща й отговорил: „Виждам, че много се обичате, обаче все още не се познавате достатъчно. Освен това разбрах, че сега си сменяш професията и се опитваш да правиш нещо по-смислено с живота си. Давам ти една година. Ела след година. Ако още искаш дъщеря ми и си направил това, което си решил да правиш за живота ви, тя е твоя."

„Сигурно щеше да е много по-лесно да се оженя за европейка или за българка, но осъществяването на това решение беше много трудно - споделя Радо. - Имаше една тръпка, която те кара да си щастлив през цялото време и да не спиш със седмици и да не усещаш никаква умора. И ходиш, и се усмихваш. Поисках го, може би... защото разбрах, че ще е най-трудният път." Разделили се. Ай си намерила временна работа като телефонистка в Япония. Радо завършил образованието си и заминал за Арканзас в Щатите. Там започнал работа като ландшафтен архитект. Работел много, за да се докаже и да остане на работа и да може да получи зелена карта. „Въоръжихме се с много търпение - разказва той, - и с много вяра. Чувахме се само по телефона и беше кошмар." Годината била дълга, трудна и самотна, но връзката помежду им добивала все повече дълбочина и смисъл. На 1 април 2006 Радо заминал за Япония, за да се срещне с бащата на Ай. Вече бил подготвил дом, където да живеят с Ай под наем, имал работа и професия, бил проучил всички документи, които са необходими за семейния живот на двамата в Америка. Пили саке, поговорили и японецът дал дъщеря си.

На 10 април миналата година Ай и Радо пристигнали в Арканзас. На 11 се оженили, тоест подписали. Тъй като връзката им се случва на три континента, изговаря на три езика, и

сватбите трябвало да бъдат три - американска, българска и японска.

Българската им венчавка беше малко преди интервюто им за EVA в Ахтопол, в църквата „Възнесение Господне", която е от 1796 г. Преди това обаче Ай се покръсти в християнската вяра. Християнското й име е Любов. Японското означава същото.

Парти направиха в един страхотен бар на плажа на Арапя с най-различни ритуали - чупене на питка, хвърляне на букета, рязане на торта. Най-впечатлена, трогната и развълнувана обаче Ай остана от факта, че по време на празненството за сватбата родителите на Радо танцували заедно с нея. „Толкова е мило - казва тя! - Моите родители никога не са танцували с мен."

С бъдещите си свекър и свекърва японката се запознала десет дена преди сватбата, но си били говорили си по телефона много пъти. „Майка ми много харесва и обича Ай - уверява Радо. - Една майка може да усети снаха си по начина, по който кара сина й да се чувства. И ако знаеш какво посрещане ни беше устроила! Беше ангажирала целия комшулук да посрещне Ай с пита с мед, с бяло платно, рози, монети. Беше намазала с мед вратите. Беше уникално! Малко стресиращо, но много интересно."

Преди да се запознае с Радо, Ай била чувала за България само като за родината на киселото мляко. Представяла си, че се намира някъде близо до Швейцария. Сега вече казва няколко думи на български, например „харесва", студено", „още, още".

Оженили се впрочем в понеделник, съобразявайки се с традиционния японски календар Ракуо, който определя много събития в живота на хората от Страната на изгряващото слънце. Според него денят, който Радо и Ай избрали за сватба, се нарича Таян, превежда се като „голямо спасение" и е най-добрият за каквото и да искаш да правиш.

Като говорим за традиции, Ай споделя, че е влюбена в българската кухня. Даже вече е готвила на Радо мусака. Намерила рецептата в Интернет. „Жена ми е перфектна готвачка - хвали я той! - Уникална! Готви всичко. Като малка е работила в италиански ресторант и пастата й е за гордост. У нас има библиотека с готварски книги и всичко изпипва до най-малкия детайл."

В момента живеят в Щатите. Ай работи като фризьор на кучета. Мечтата й е някой ден да има свой магазин за дрехи. Споделя ми за Радо, че с начина си на мислене и с начина си на живот много й напомня на нейния дядо. "Българските мъже са много големи и силни - твърди тя. - Японските са много слаби и се интересуват някак си от по-незначителни неща - от дрехи..." Радо коментира, че да си на 30 в България, означава да си поживял и по време на социализма, и още повече по време на прехода, което изисква здрави нерви, търпение, сила и способност да оцеляваш. Говорим за културните различия. Жена му разказва, че в началото й се струвало много странно, когато го вижда да яде диня със сирене или таратор. А първия път, в който го заварила да хапва семки, се втрещила. „Какво ядеш?! - възкликнала. - Това е храна за птици!" - Смее се. - Обаче сега много обичам слънчоглед" - добавя.

Радо бил сравнително подготвен от Ай за Япония, но му се струвало странно, че хората там не се прегръщат и не се целуват. „Примерно виждат свой приятел от детска възраст - разказва, - и вместо да го прегърнат, те се покланят. Като си тръгнах, прегърнах техните и те бяха много изненадани. Обаче приятно, защото това са си съвсем нормални човешки нужди - да пипнеш някого, когото обичаш." Освен това се хвали с усмивка, че изпял любимата си детска песен „Сладкопойна чучулига" на бащата на Ай и му изсвирил в джазвариант на една от китарите, които тъстът му колекционирал. Споделя, че с Ай смятат да се преместят във Финикс, Аризона, да си купят къща на изплащане, да правят бебе. Искат децата им да говорят и български, и английски, и японски. Те двамата помежду си се наричат Ай чан и Радо чан. „Чан след името играе ролята на умалителна частица - обяснява врачанинът.- Прави го да звучи мило и се използва за малки деца. Когато е лоша, жена ми ми вика Хаге, което означава плешивия" - допълва. „Каза ми, че Ай те е променила? Какво промени тя в теб?" - питам го. „Дава ми муза да върша неща, да се боря. Не мога да кажа, че прави живота ми по-лесен, но със сигурност го променя в по-красив и по-щастлив. Това ми харесва." - отвръща той.

Любовта е да даваш и да искаш да дадеш. Както и да цениш това, което получаваш. Всъщност любовта е и много други неща, които тепърва ще се случват на Радо и Ай. И най-хубавото е, че и двамата много искат да ги преживеят. Заедно.