Но въпреки безплатния кутюр, семейство Вриланд прогресивно обеднява. Рийд се оказва лош бизнесмен, а Даяна, по собствените й думи, прави с парите това, което алкохоликът - с бутилките уиски. Затова се налага трайно да се установят в Ню Йорк. Тя е на 33 години, когато на едно парти е забелязана от главната редакторка на „Харпърс Базар” – Кармел Сноу. Мисис Сноу е очарована от тоалета на Даяна (дантелена рокля на Шанел в цвят шампанско, болеро и червена роза зад ухото) и решава да й предложи работа. Срещу прилична заплата елегантната госпожа Вриланд прави дебюта си като моден редактор на „Харпърс Базар”. Нейната рубрика със съвети „Защо да не...” скоро предизвиква медийна суматоха. Предложенията й към читателките са толкова очарователно непрактични, че просто не могат да останат незабелязани. По времето, когато Америка се гърчи в Голямата депресия, Даяна предлага: „Защо да не... сложите на кучетата си яркожълти яки и каишки и да ги разхождате така, както го правят в Париж.” Или: „Защо да не... измиете косата на русото си детенце с шампанско.”

Измий си косата с шампанско!

Журналистите от „сериозната” преса се надпреварват да иронизират прекаления „блясък в очите й”. Всъщност до края на живота си Даяна е обект на подигравки сред пишещите братя. Присмехулници с остро перо атакуват склонността й да преувеличава и да „борави свободно” с истината и измислицата. „Аз съм ужасна с фактите. Но винаги имам идеи”, контрира Даяна. Непрекъснато се подиграват и на външността й. Дори когато кариерата й в модната журналистика достига главозамайващи висоти, един колега пише: „Физиономията на Вриланд прилича на дървените индианци, които украсяват магазините за лули.“ Да, но поне така всички я забелязват. А това е най-важното за Даяна, която живее с максимата: “Никога не се страхувай да бъдеш вулгарна, най-страшното е да си скучна.”

Читателките на „Харпърс Базар” полудяват по Даяна Вриланд и тиражите на списанието скачат. През 27-те години, в които работи за „Харпърс”, тя създава чисто нова професия. Преди нея модната редакторка е просто дама от обществото, която пробва шапки върху главите на надути аристократки. Даяна от своя страна избягва да показва на страниците си лица от така нареченото „висше общество”, защото „то е демоде и практически не съществува.” Тя чувства, че „днес само индивидуалността има значение.” „Очарователните личности са най-интригуващото нещо на света – начинът, по който разговарят, хобитата им, атмосферата, която създават около себе си, са нещата, за които си заслужава да се пише”, казва Даяна.
Барон, игла!

Когато легендарният фотограф Ричард Ейвдън я вижда за първи път, той е оставен да чака дълго в коридора пред дългия й и тесен кабинет. В най-далечния край на помещението стои модел в силно колосана сватбена рокля. „Мисис Вриланд дори не ме погледна,” спомня си Ейвдън. „Просто се провикна с цяло гърло: „Барооон!“ До нея притича Барон де Гънзбърг, единственият мъж моден редактор в света по онова време. От врата му на дълга панделка висеше възглавничка с топлийки. Тя му нареди: „Барон, игла!” Взе от него една топлийка и със силно поклащане на бедрата отиде до другия край на кабинета си. Заби иглата не само в дрехата, но и в момичето, което нададе кратък вик. Вриланд се върна до бюрото си, погледна ме за първи път и каза: „Абърдийн, Абърдийн, не ти ли се иска да се разплачеш?” Да, искаше ми се. Изтичах обратно при главната редакторка на „Харпърс” и й казах: „Няма да работя с тази жена. Тя ме нарича Абърдийн.” А шефката отсече: „Ще работиш с нея!” И наистина, работих с Даяна Вриланд, за мой най-голям късмет, почти 40 години.”

В периода „Харпърс” напредничавата Даяна дава огромен принос към модата на 20-и век – тя например е геният, който показва на читателките, че спортните дрехи могат да се носят като всекидневно облекло, а не само на тенис корта. Дизайнери като Кристиан Диор, Оскар де ла Рента, а по-късно и Пако Рабан, правят пробива си именно благодарение на нея.

Като редактор Даяна първа приветства капризите на модата, но в личния си стил остава абсолютно последователна. Тя поддържа фигурата си слаба и носи само дрехи с изчистен силует - дори когато хвали пищната Мерилин Монро или превъзнася бухналите поли на 50-те. „Има дрехи, които обожавам, но облечени от други жени,” казва тя. Веднъж журналист я пита как би искала да я облекат, ако някой ден направят восъчната й фигура в музея на Мадам Тюсо. “Искам чудесен кашмирен пуловер, черен панталон, луксозни чорапи, много хубави обувки – всъщност великолепни обувки, и каквото там е подходящо около врата!” Това е аксиомата на Даяна - семпли дрехи и разточителни аксесоари: екзотични бижута, шапки и оригинални сандали.