Голдън Грийнс, имението на Бонам Картърови, помни много неща. Помни стъпките на сър Хърбърт Аскуит, бивш министър-председател на Великобритания и прадядо на Хелена по бащина линия. Помни и гръмовния смях на сър Уинстън Чърчил, който често гостува на своята отлична приятелка лейди Вайълет Бонам Картър, бабата на Хелена.

Голдън грийнс помни и онази ужасна сутрин през 1962 г., когато малката Хелена, едва петгодишна, се готви за урок по тенис (да, в Голдън Грийнс си имат и тенис корт, и басейн, че и няколко парка, поддържани от професионални градинари), а из коридорите на имението се чуват писъци и малката вижда майка си боса, по нощница и с разпилени коси да тича и крещи, изпаднала в истерия. Едва я усмиряват с конска доза успокоителни. В продължение на една година след този нервен срив без ясна причина майката на Хелена почти не става от леглото, а изцяло се възстановява чак след три години.

Новината, че нещо ужасно се е случило у Бонам Картърови, се разпространява светкавично из средите на лондонската аристокрация, където лудостта винаги е била по някакъв начин модерна.

Хелена е едновременно ужасена и очарована от състоянието на майка си. Ужасена, защото от леглото си майка й издава странни заповеди. Като например да се купи четириметрово коледно дръвче. Едва го внасят в къщата, а върхът му почти опира тавана на дневната. Хелена и двамата й братя се страхуват дори да се приближат до огромната елха. А очарована, защото вечно разрошената коса на майка й много й допада. Скоро и самата тя се отказва от гребените.

Майката постепенно започва да се стабилизира и дори тръгва на психоаналитични сеанси. Всеки ден дава знак на семейството си как се чувства, за да не се налага да я питат. Ако се чувства добре, окачва любимата си брошка с диамантено таралежче с главата нагоре, ако не – с главата надолу. По-късно, когато вече е известна актриса, Хелена признава в интервю, че е открила майка си и е изградила истинска връзка с нея именно по време на „лудите“ й три години. По-късно майка й решава да се отдаде на психоанализата, започва да учи и депресията изчезва завинаги от живота й.

Не било писано обаче Хелена Бонам Картър да има нормално семейство. Когато е на 13 години, баща й – сериозен, патологично мълчалив човек, банкер – влиза в болница за рутинна операция на ухото. Излиза на инвалидна количка, парализиран от врата надолу и с нарушено зрение. Остава така до края на живота си. Причината? Лекарска грешка.
Той се нуждае от 24-часови грижи и за щастие финансовото положение на семейството позволява да му ги осигурят. Всеки ден обаче лично Хелена приготвя храна за баща си и го разхожда в градината на имението. Случва се същото, което и с майка й – Хелена се сближава с баща си именно след трагичната случка. В един момент тя просто си забранява да расте. Иска завинаги да остане малкото момиче на татко.

Дълги години след фаталните събития в семейството й Хелена Бонам Картър си остава един Питър Пан в пола, жена-момиченце. На 16 години отива да учи в Уестминстър. В училището има само шепа момичета и момчетата ги побъркват. Моментално ги разделят на две групи: мръсници и фригидни. Хелена е при фригидните. Още от първия ден в училището тя скрива тялото си от света – нещо, което ще прави години, години наред. Облича дълги, затворени блузи, торбести панталони, викториански боти. Нищо, нищичко да не се вижда. Глезен дори. Крие дори китките на ръцете си. Тогава все още не подозира, че само след няколко години гръндж революцията ще взриви света на модата и ръкавите, които висят далеч след края на пръстите на ръцете ще се превърнат в най-горещия тренд.