Занзибар, пауза по всяко време

Обичайният поздрав в Занзибар е карибу, но може да ви поздравят и с джамбо или селяам алейкум. Като почти винаги поздравът е прелюдия към някакво предложение, което ще ви отправят. Никой тук не поздравява просто от любезност

Ваня Шекерова 26 септември 2017

Снимка: Ваня Шекерова

Няколко дни преди да тръгнем към Занзибар съобщих това на Драго Симеонов. А той, дето уж всичко знае, ми вика: има ли такова място на света, не е ли художествена измислица? Ще проверя, отвърнах, и ще разкажа. И ето ме в Занзибар, прекосила Екватора, но под гнета на неустоимия му климат, който владее острова в Индийския океан. Казват, че е добре да се дойде тук през зимата, но и през април температурата е същата, само дето вали.

Самолетът на Qatar Airways пробива облачната завеса и отдолу се ширва яркозелена суша с проблясващи на яркото слънце ламаринени покриви. Аз съм подготвена – била съм известно време в Мозамбик, но за мъжа ми черна Африка е шокираща с беднотията и непоклатимата си леност, в началото все за квартал Филиповци ми говореше. Първото, което научаваме, е, че Занзибар се изговаря с ударение на първата сричка и звучи като Дзандзибар. Разбираме го, облени в пот на летището на Стоун Таун, където попълваме формуляри за входна виза – Боже, от какво сме се отървали поне отчасти с членството си в Евросъюза!

Карибу, Занзибар! 

Обичайният поздрав е карибу, но може да ви поздравят и с джамбо или селяам алейкум. Като почти винаги поздравът е прелюдия към някакво предложение, което ще ви отправят – дали да си купите нещо, дали да ви покажат нещо, дали да ви закарат донякъде с кола или с лодка... Никой тук не поздравява просто от любезност.

източното крайбрежие с хотели и приказни рифове

Таксито, което са ни изпратили от хотела, е очукан миниван без климатик, багажникът заяжда, но все пак дори и когато двигателят изгасва на два пъти, шофьорът не изразява никакво притеснение. Философията тук е хакуна матата, в превод от суахили – нямай грижи. Имат и още един израз, носещ в себе си цялото им отношение към съществуването – поле поооле, в превод полека-полека. Ама на този пек и на тази влага дали можеш чисто физически да се напъваш повече, отколкото изисква екзистенц минимумът? Ясно е, че трябва да натиснем бутона пауза и да се оставим на обстоятелствата, каквито са.

В хотела асансьорът не работи. Слава Богу, че сме на втория етаж и климатикът е наред. Освежени с душ, правим първия си набег в околностите – най-близо е пристанището, а също и Дараджани, откритият пазар.

Загадъчният Стоун таун

Гнусливият ми мъж е потресен от гледката на струпаните на земята плодове и зеленчуци, а миризмата и мухите от секцията за риба и месо го карат да се замисли какво ли ще ядем тук, без да пипнем тежка зараза. Няколко дни по-късно обаче се осмелява да пробва и уличната храна във Фороджани парк, спокоен, че всичко накълцано, замесено и разточено, нанизано на шишове е минало през огън. И е толкова вкусно – не само морските дарове, а и хлебното дърво, и касавата, и бананите, и питките нан и чапати... Имаме проблем единствено с бирата – в заведенията не се сервира алкохол. Още първата вечер обаче се забиваме в един бар на самия плаж, където край прости дървени маси, засенчени от огромно широколистно дърво, със заровени в пясъка крака поръчваме всички видове местна бира, докато се спрем на „Сафари“ като най-близка до нашия вкус. Така установяваме практиката на разделно пиене и ядене – в бар „Ливингстън“ се наквасваме, а ресторантите сменяме всяка вечер.

паметникът на пазара на робите

Всичко, което си заслужава да се види в Стоун Таун, изръшкваме за няколко дни – двореца на султана, удивително грозен, между нас казано, англиканската църква, построена на мястото на пазара за роби, музея на робството, съществувало в Занзибар до 1904 г., старата крепост... Криволичим по сенчестите улички – някои толкова тесни, че можеш да опреш разперени ръце о стените на сградите, и уж всичко ни е ясно, но често се губим. И най-неочаквано правим своите малки открития – като родната къща на Фреди Меркюри например.

Старият град, на суахили се казва Мджи Мконгуе, уж е обявен от ЮНЕСКО за част от световното културно наследство заради уникалната архитектура, а е потънал в тлен – избити стъкла на прозорците, изкъртени стени, почернели и набъбнали от влага. Поразени сме от вратите в този град – дори сграда да няма, врата има и тя е задължително тежка дървена и с виртуозна дърворезба. На острова растат уникални дървесни видове – махагон, абанос, сапуново дърво, желязно дърво, баобаб... И от тях изработват и лодки, и скулптури, и маски – много зловещи впрочем, и рамки за картини. Но най-впечатляващи са резбованите врати – в хотела всяка стая е с врата с различна резба и обков, в ресторантите ни даваха сметката в дърворезбовани раклички. И когато един ден ме спира на улицата телевизионен екип да ме интервюира какво най-много харесвам в Занзибар, без колебание обяснявам – дърветата, гигантските мимози и акации, чиито корони могат да засенчат малко село, и вратите, дървените врати. Това е, защото още не сме обходили целия остров и не сме напълнили очите си с чудесата му.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР