Когато през 1930 г. Хоги Кармайкъл и Стюарт Горел пишат песента „Georgia on my mind“, а Рей Чарлз я изпълнява, и тримата, разбира се, имат предвид американския щат Джорджия, където Рей Велики е роден.

За мен обаче легендарното блус парче вече е завинаги свързано с Грузия. Не само заради еднаквото произношение на английски и на щата, и на държавата, но и защото Грузия не е само вино и епични тостове. Нито е само филмът „Не тъгувай“ на Георгий Данелия (макар че е много филмът „Не тъгувай“). Нито е само древната държава в полите на Кавказ. Грузия, повярвайте, е музика, преди всичко музика. И ето сега, когато пиша този текст, слушам миниатюри за пиано на грузинския композитор Гия Канчели. Обещайте да си ги пуснете и вие, докато четете текста, за да сме на една вълна. Ето така се изписва – Giya Kancheli.

Обещавате ли?

В Тбилиси заминах като представител на българската Национална академия за театрално и филмово изкуство (НАТФИЗ) на международния студентски филмов фестивал, който се провежда там вече 14 години. Може и да знаете, а може и да не знаете, но за грузинската столица дневни полети няма, само нощни, един Бог знае защо. Няма и директни полети, ами можете да избирате прекачване в Истанбул или в Атина, като аз избрах втория вариант. И така – 1 час до Атина и после – 2,30 часа до Тбилиси.

Тбилиси на зазоряване – ето това e бонусът на иначе неудобния нощен полет, след който се добираш до хотела си в крайна сметка около 5 ч. сутринта и тепърва трябва да спиш. Затова пък вече си имаш малка бутилка грузинско вино. Подаряват ти я – само обаче ако за първи път стъпваш на грузинска земя – на последния паспортен контрол на летището. Но още сега да кажа – според мен истинското грузинско вино ти го наливат в чашата от кана, не от бутилка.  

Тази година грузинският Държавен университет за кино и театър „Шота Руставели“, който е основен инициатор и организатор на студентския кинофестивал, празнува 100-годишен юбилей и всъщност е едно от най-старите висши училища с преподаване на кино в света.

Шота Руставели пък, чието име носи учебното заведение, е средновековен грузински поет, една от националните емблеми на Грузия, автор на прочутата поема „Рицар в тигрова кожа“, посветена според легендите на царица Тамара, при чието управление в края на 12. – началото на 13. век страната изживява своя Златен век. Името на поета носят, освен университета за кино и театър, улици, театри, галерии, метростанции, училища. Ако нещо не се казва Шота Руставели, значи се казва Коте Марджинашвили, но за него по-нататък.

Проблемът с имената, и по-точно с фамилиите в Грузия е сериозен – неописуемо трудно е първо да ги произнесеш, тъй като често се струпват три-четири съгласни една до друга, и после – да ги запомниш (независимо че повечето завършват или на -швили или на -дзе). Разбира се, този проблем е нищо в сравнение с проблема с грузинската азбука, която е една от 14-те азбуки в света без аналог, създадена е през 3. в. пр.Хр. или дори още по-рано, но по-важното е, че прилича на безкрайна броеница от йероглифи, в разгадаването на които нямаш полезен ход.

Ходили сте в Унгария и си мислите, че техният език е непроницаем и неразгадаем? Ха, елате да видите грузинския! Шах и мат си. И това не е без значение, тъй като спирките на градския транспорт (изключвам метрото) са си само на грузински. Слава Богу, повечето хора говорят руски език, а аз съм от поколенията,  учили руски до 5-и клас. И някак не ми се отдаде автоматично да го забравя в знак на протест.

Та в полумрака на ранното утро Тбилиси все още спи. Хотелът, в който ми е отредено да отседна, заедно с малка група студенти от Мюнхенското филмово училище, е тъмен и изглежда скандално затворен. Хотел, затворен през нощта? Де се е чуло и видяло в 21. век! Само че се оказва, че Liberty Theatre не е обикновен хотел, ами е хотел-театър, при това функциониращ театър. Просто последните два етажа са превърнати в хотел с просторни стаи, безплатен интернет и всичко, както си му е редът. Безплатният интернет неслучайно го споменавам. Тъй като Грузия не е в Европейския съюз, макар да е със статут кандидат-членка, за нас мобилният интернет е безбожно скъп – около 25 лв. за 1 MB.

Първото впечатление от Тбилиси по обяд на следващия ден – вече с неомагьосана от безсъние глава – е малко вяло. Усещането е, че сякаш си в София в края на 90-те – доста улични кучета, вярно – с маркирани уши, добре хранени и напълно неагресивни, но просто са много и са навсякъде. И всеки си хвърля угарките наистина когато и където му хрумне.

Второто ми впечатление  – получавам го буквално около километър след първото, докато вървим по булевард „Шота Руставели“ – е, че навсякъде се продават книги. В книжарници – модерни и антикварни, на улични сергии, битпазари, директно върху тротоара… Книги, книги, книги. И музика. Улични музиканти. Улични диджеи. Улични певци. Уличен Фреди Меркюри – невероятен, все едно пееше на „Уембли“, с такъв размах, с такова самочувствие. Отначало около него имаше 5-6 души и моя милост да го слушат, а после стана стълпотворение. Наистина си събра един малък собствен „Уембли“.