Та на път към Кахетия изведнъж видях някъде там, на хоризонта, Кавказ. С вечния сняг по върховете. За съжаление, тогава вече бях наясно, че няма да успея да видя Кавказ отблизо. В Тбилиси на много места – включително и ей така, на масичка в парка – можеш да си купиш еднодневна екскурзия до градчето Казбеги, което след 2007 г. си връща старото име Степанцминда и от което тръгват алпинистките маршрути за изкачването на връх Казбек (с грузинско име Мкинварцвери, т.е. Ледения връх, и ръст от впечатляващите 5033 м).

Казбеги се намира на Военно-грузинския път, който е важна пътна артерия, свързваща Русия, Грузия и Армения, и се извива на почти 2400 м височина. От Тбилиси до Казбеги можете да стигнете с кола, такси или с микробус, който тръгва от шантавата и много, много източна, така да се каже, автогара, намираща се в непосредствена близост до метростанция Didube (в метрото спирките ги пише и на латиница, слава Богу!). Оттам тръгват и автобусчетата за свещения грузински град Мцхета. Пътят Тбилиси – Казбеги обаче само в едната посока е 4 часа и моите грузински приятели ми казаха, че освен това дори през октомври и дори да съм решила просто да пия кафе в Казбеги, съзерцавайки без никакво съмнение изумителния кавказки пейзаж наоколо, с „тези маратонки“ няма да ми се получи. Може би някой следващ път… Но от онзи първи миг, в който видях величествената планинска верига на хоризонта и снега в короната ѝ, струва ми се, че разбрах по-добре грузинците и тяхната намръщена сърдечност. Само като информация – еднодневната екскурзия Тбилиси–Казбеги–Тбилиси струва около 80 грузински лари на човек, което е около 55 български лева.

Шесто впечатление – виното и тостовете. Този ден в Кахетия, в къщата музей на Коте Марджинашвили, който е прочут грузински театрален режисьор и актьор от началото на 20. век, заснел първия игрален филм на Грузия, няма да забравя никога. Къщата музей е семпла и строга, първият етаж прилича на огромна хладна изба за вино и именно в тази зала всяка година през октомври Университетът за кино и театър „Шота Руставели“ празнува откриването на учебната година и връчването на студентските книжки на новоприетите.

Вдига се страшна олелия, играят се театрални етюди, навсякъде звучи невероятната филмова музика на Гия Канчели, Нино Рота и други, разхождат се котки и кучета, слънцето припича, а в градината, под сянката на гигантски борове, се подреждат масите за обяд, застлани със снежнобели покривки. Това бе най-спонтанният (при все че си е организиран), красив и блажен обяд, който човек може да си представи. С ужасно вкусни пресни градински зеленчуци, сервирани ненарязани, без никакви подправки, просто току-що откъснати и измити, емблематичните за Грузия хачапури, разбира се, което е нещо като нашите пърленки – хляб с различни видове сирена или други пълнежи, най-вкусно и просто приготвено свинско месо, но не под формата на пържоли, а на малки парчета и със сигурност не на скара, а на тиган или във фурна, кемали сос – традиционен сос, който се приготвя от бели сливи и се използва като подправка към меса или сирена. И разбира се, вино – червено и розе от сорта саперави и бяло от сорта ркацители, визитните картички на грузинското винопроизводство.

Истинските грузински вина са приготвени с минимална обработка, семпли са и с непредвидимо поведение в течение на времето, тоест отлежаването не им се отразява добре. Когато Господ реши, реколтата е хубава, времето е подходящо и звездите са в настроение, се получава най-божественото вино на света. Ако не се получи – не се получава, и това е. За щастие, вината, които опитахме – в двора на къщата музей на Коте Марджинашвили, а и по-късно на една официална вечеря във великолепния ресторант Ninia’s Garden, сред най-добрите в Тбилиси по думите на Дато, един от нашите домакини – бяха повече от превъзходни.

Класическият кахетински метод за приготвяне на вино е много древен и е включен в Конвенцията на ЮНЕСКО за опазване на световното нематериално културно наследство. При него намачканото грозде се поставя в яйцевидни глинени съдове, наречени „квеври“, които се заравят в земята и в зависимост от естествената температура на почвата ферментацията продължава от 5 до 8 месеца. Грузинците си имат и тяхна „ракия“, която обаче не е точно ракия, а е по-скоро водка и се нарича „чача“. За нея обаче не мога да свидетелствам, понеже не пия нито ракия, нито водка.

И още нещо – прословутите грузински тостове са живи, не са легенда, останала в миналото и във филмите. Благодаря за това преживяване! Те се случват на всеки 5, най-много 10 минути и продължават горе-долу по толкова. Маестрото на тостовете – в нашия случай това бе проф. Гиоргий Шалуташвили, ректор на Университета за кино и театър – не предупреждава с почукване с вилицата по чашата, а директно започва тоста. Първият е посветен на гостите, които са упоменати поименно или с държавата, която представляват – с благодарност за присъствието, приятелството и така нататък. Вторият е, да кажем, посветен на жените и техните толкова важни роли като майки, съпруги, сестри и дъщери. Третият е за децата.  Четвъртият – за нашите домакини от Къщата музей и за хората, подпомагащи фестивала. Петият за нашите скъпи хора, които вече не са между нас. Шестият – за любовта, той е задължителен.