И картини, забравих картините. Също така директно на тротоара или на стълбището пред някоя сграда подредени или дори неподредени – скици, репродукции на Пиросмани (и за Нико Пиросмани по-късно ще стане дума), рисунки на героите от вече споменатия филм „Не тъгувай“, които са нещо като национални герои. Да, ние в София си имаме повече бутици на световни марки (или поне така ми се стори, не че имах много време за бутици), но определено нямаме толкова улично изкуство и уличен живот. През цялото време, без да искам, сравнявах Тбилиси със София, просто защото ужасно много си приличат. И това е причината да се почувствам у дома още в първата секунда, в която стъпих на улицата.

Към картините ще прибавя и многочислените портрети на Йосип Висарионович Сталин – може би най-известния грузинец. Продават се във всякакви размери, и като фотографии, и като рисунки. Дали това е знак за носталгия? Не мисля. По-скоро туристическа атракция.

Трето впечатление от Тбилиси са жените. Ами вярно, не съм мъж, обаче няма как да не забележиш грузинските красавици, в които са смесени азиатски, персийски и славянски черти. Като моята прекрасна приятелка Тини, с която се запознах там и която е преподавател по дикция в университета. Баща ѝ е грузинец, майка ѝ – полякиня, или обратното. Тини е с много светла кожа и с типичните грузински вежди. „Грузинците са вежди и носове“ – казва ми тя през смях. Първоначално подминах тази ѝ реплика, а по-късно си я спомних, когато се зачудих откъде идва тази особена театралност в някои грузинци. Те просто я излъчват – с носовете и веждите си. Явно неслучайно дори и най-простите театрални маски акцентират точно върху тези два елемента – носове и вежди.

Четвърто впечатление – намръщена сърдечност. Тъй като не пътувах като турист, съвсем естествено, всички хора, с които се срещах по работа, бяха изключително мили, любезни, готови да помогнат. Само че и аз, както предполагам и повечето от вас, озовавайки се на ново място, винаги се опитвам да усетя местните хора извън тамошния ми „близък кръг“.

За целта задължително ползвам градския транспорт, ходя много пеш, поне веднъж взимам и такси, разговарям с продавачи и сервитьори, питам хора на улицата как да стигна еди-къде си (често и ми се налага, не е само с изследователска цел), задължително се разхождам в поне един парк, въобще – имам си схема на действие, не че е нещо особено. И така, прилагайки схемата си в Тбилиси, открих това, което наричам „намръщена сърдечност“. Грузинците няма да ти се усмихнат веднага – на теб, непознатия чужденец, който ги пита нещо, или си поръчва, или си купува нещо от тях. Няма да се опитат да те „прелъстят“ търговски.

В търговията винаги има немалка доза куртоазия. Грузинците обаче ама хич ги няма в куртоазията. Не са ласкателни, нито угоднически лицемерни. Също така не са формални в общуването, няма да бъдат любезни с теб просто защото така е редно. Дръпнати са малко, скептични, сериозни, дават си време да те разберат що за човек си и ако това, което усетят, им пасне, стават най-сърдечните и топли хора на света.

Пето впечатление – „виновен“ е Кавказ. Все ми се струва, че за това какви са хората на една страна, наистина има значение каква е земята, на която са израснали, каква е географията ѝ, какъв е климатът. Мислех си за това, докато пътувахме към Кахетия – това е област в Източна Грузия, основен винопроизводител на страната. Виното е алфата и омегата на грузинската икономика, на грузинската търговия, на грузинската култура и изобщо – на Грузия. Алфата и омегата почти буквално, тъй като някои оприличават дори грузинската азбука на листата на лоза. Според грузинците дори самата дума „вино“ идва от тяхната „гвино“, която пък от своя страна идва от „гвивили“ и означава „ферментация“. Така или иначе доказано е, че на територията на Грузия вино се произвежда още от 6-ото хилядолетие преди Христа, а това, дами и господа, е има-няма 30 века преди да бъдат построени египетските пирамиди.