Седмият – за църквата или директно за Господ Бог. Другите просто не ги запомних, но ужасно харесах всичките. Те са изречени спокойно и просто, без никаква патетика и никакви юнашки изблици. Всъщност приличат на есе на глас, кратък размисъл, споделен с всички присъстващи, дори на поезия. Някога, доста отдавна, колекционирах текстове на грузински тостове. Част от тях разказваха цели истории, които четеш, а ако си там – слушаш, в захлас, а после отпиваш няколко глътки вино и преминаваш на следващото ниво, където те очаква нов тост, и така, докато изкачиш цялата стълбичка и докоснеш небето с носа или с веждите си. Защото тогава, когато вече си там, разбираш, че и ти имаш грузински нос и грузински вежди и че и ти си грузинец точно толкова, колкото и всички около теб на тази маса. Точно в този един-единствен миг всички ставате грузинци. Или поне така би трябвало да е. Поезия и красота е грузинското вино и прави сърцето леко, леко като въздишка.

Когато слънцето се спусна към хоризонта, студентите първокурсници си пуснаха страхотна музика и танцуваха като луди няколко часа под небето, така както могат да танцуват само 20-годишните. Не, не съм права. Наш колега преподавател от Мюнхенското филмово училище също се включи.

И още нещо за грузинското вино – не те боли глава. Изобщо. Колкото и да си изпил.

Седмо впечатление и епилог. Националната галерия в Тбилиси. Постоянна изложба на Николос Пиросманишвили, известен като Нико Пиросмани. Ако не сте гледали биографичния филм за него „Пиросмани“ (1969) на Георги Шенгелая, една от класиките на грузинското кино, опитайте да го намерите, въпреки че шансовете не са големи, честно казано. Целият филм е визуална препратка към наивистичния стил, в който твори Пиросмани – самоук художник, останал сирак още като дете, тотален аутсайдер, алкохолик, който вижда и рисува живота и хората около себе си с невинната мъдрост на дете и подарява картините си на онзи, който го подслони и нахрани. Във филма главната роля се изпълнява от Автандил Варази, за когото това е първата и последната роля в киното, но затова пък се превръща в един от най-самобитните грузински художници на 20. век.

Самият Пиросмани живее и умира в пълна бедност, самота и изолация на 56 години, без никога да успее да се адаптира нито към света, нито към обществото. Говори се, че понякога му се е налагало да рисува върху най-обикновен картон или върху обратната страна на кухненска мушама и често сам си правел боите, смесвайки например сажди, въглени, отвара от дъбови кори и няколко капки масло – за черния цвят. Затова и цветовете му са уникални и само негови.

Днес неговите картини – „Жираф“, „Сърна“, „Рибар сред скалите“, „Веселба“, „Актрисата Маргарита“, „Влакът за Кахетия“, „Продавачът на дърва за огрев“ и още около 200 запазени, нарисувани в края на 19. и началото на 20. век (Пиросмани умира през 1918 г.) – са световноизвестни и понеже са ми влезли под кожата още когато гледах филма преди 20-ина години, сега не пропуснах да си купя от Мцхета кашмирен шал с рисунката на Пиросмани „Рибарят с червена блуза“.

Един последен съвет – никога и за нищо на света не ходете в Мцхета в неделя. Стълпотворението е неописуемо, навсякъде има сергии със сувенири – бижута, шалове, магнитчета, ръчно плетени чорапи и шапки и т.н., неща за ядене – захарен памук, сладолед от вино, вино от нар… Забравих да кажа, че нарът за грузинците е нещо като розата за нас, българите.

Свещен плод (не че розата е плод), който се продава навсякъде и буквално на всяка крачка можеш да си купиш фреш от нар. Ако пък случайно ви се гледа филм, различен от всички останали филми, правени някога, моля ви, гледайте „Цвят на нар“ (1969) на Сергей Параджанов. Роденият в Тбилиси гениален режисьор снима своя неподражаем филм в Армения, тъй като той е посветен на средновековния арменски поет Саят Нова, но в „Цвят на нар“ със сигурност има много и от душата на Грузия.

Но да се върна към съвета – никога в неделя в Мцхета! Дори дворът на намиращия се там впечатляващ православен храм Светицховели, център на грузинското духовенство, но и на грузинската духовност, където според легендата се пази плащеницата на Исус Христос, в неделя прилича на панаир, честно. Ние специално запалихме по една свещ и много бързо се изнесохме, без дори да успеем да разгледаме както трябва. След което отидохме да купуваме чурчхела (дълги суджукоподобни сладкиши от ядки и нещо като желиран гроздов сок, които също като фреша от нар са навсякъде по улиците и в Тбилиси, и в Мцхета) и други сладкиши за подаръци.
Грузия ме очаква отново. Ако не ме очаква – да започне веднага! Този път – на друга надморска (Казбеги, в Кавказ) и морска (Батуми, на Черно море) височина, така поне съм планирала. Виното и Пиросмани в галерията в Тбилиси обаче със сигурност няма да пропусна и този път.