Последната премиера на Деян беше през декември в „Полет над кукувиче гнездо“. В същия този месец той играеше брилянтно още четири главни роли, четири абсолютно различни персонажа (Сирано дьо Бержерак, Дон Жуан и Лопахин във „Вишнева градина“, Жан в „Госпожица Юлия“) и имаше 15 спектакъла. “Е - коментира моя приятелка изпълнението му на Рандъл Макмърфи в „Полета“, - той там Донков играе себе си!” Виж ти! Пък аз мислех, че е себе си в „Дон Жуан“ и в “Емигранти”. В „Сирано“ беше някой друг, до средата на постановката не можах да го позная. А в „Хиндемит“ изглеждаше студен, леден, като метал, залепващ по кожата. Има ли чувства, се питах. И си отговорих, когато се разплака, посвещавайки „Аскеера” си на проф. Азарян, и после, докато ми разказваше за сина си. Говорейки с него, разбрах - този Деян е вихър от емоции. Може да бъде какъвто си иска – чувствителен, хладен, безчувствен и див. Стихиен е, пълен с огромна енергия и фин в същото време. Прави впечатление на актьор, който обожава работата си, разтваря се в ролите си с безмерна лекота и съвършен усет за детайл. Все едно живее различни животи. На бас, че ако попадне в огледална зала, от всяко огледало ще надникне различен образ!

И още нещо. Секси е. Много е секси.
„Виж, ще си говорим, ама аз няма да стоя на едно място - предупреждава ме. Става и си съблича (!) суичъра. Правим интервюто в гримьорната му в Народния. - Мога да ти разкажа за женската ми същност, щом си от EVA” - предлага.

Ха! Какво женско има в теб?

Примерно съм зодия Дева. И не обичам много от нещата, които мъжете обичат да правят. Не гледам телевизия, футбол, не чета вестници. Нашите са се разделили, като съм бил малък. И аз съм отраснал с майка ми и сестра ми. Чувствам се много добре, когато комуникирам с жени и си говорим ей така с приятелки.

Всичките ми колежки в театъра в някаква степен са ми такива. И ги обичам и уважавам. С някои съм споделял по-лични неща. Най-малкото майката на детето ми – Ася, ми е приятелка още от НАТФИЗ. Знаем се поне от 17 години. Все още сме близки приятели и...

Твоята близка приятелка ти роди дете.

Така решихме. Разбираме се перфектно. Уважавам я, обичам я. Каза: „Искам бебе.“

Е то излиза като жест!

Не!... Това са неща, които наистина не зависят толкова от нас. Кога се получават, как, защо?... Понякога някои хора много искат, пък не става. Други просто ей така – щраква с пръсти. - При нас не е било въпрос на упорит труд. По-скоро се получи.

Защо не се ожени за Ася?

С нея сме изживели поне 2 брака. Но тя ми е приятелка. Аз и с майка ми като по-малък бях този, който разчупи леда във взаимоотношенията. Тоест аз подадох ръка и се опитах постепенно да започнем да си говорим като приятели. Въпреки че тя не ми е споделяла толкова много за себе си. Суперблизка ми е сестра ми! Много я обичам. Тя го знае. Много ми е помогнала да се ориентирам културно. Покрай нея се запалих да слушам Duran Duran и A-ha. Във Видин бяхме много напред. Ловяхме кабелна телевизия, защото сме близо до Сърбия, и гледахме MTV. В пети-шести клас съм гледал “Последно танго в Париж”. А в седми гледах и порно, през нощта, сърбите имаха един канал, наричаха го “филмски маратон”. Покрай музиката започнах да се интересувам и от мода и дизайн, да мисля как да се обличам. Сестра ми ми помагаше и за това.

Сега вълнува ли те модата?

Да! В душата си съм дизайнер. Бих отворил бутик с удоволствие, ако имах свободни пари. Завършил съм техникум по конструиране на облекло. Не съм продавал нищо, но съм си шил якета, палта, дънки чарлстон. Правил съм и за приятели. По едно време си бях купил оранжев плат и си уших оранжево яке, гащеризон, даже оранжева кърпа за глава. Ходех целият оранжев. Понякога ми е приятно да правя лошо впечатление.

На моменти ми изглеждаш агресивен. В “Дон Жуан” бая поступваш Бахаров.

Симулирам. В “Отело”да видиш как душа Дездемона, тоест Владо Карамазов!До осми клас за най-малкото нещо скачах да се бия. А преди това сестра ми, понеже е по-голяма, ме поступваше, малко. Тя сега е съдия – Нина Николова. И аз съм Николов, Донков ми е бащиното име. Сам си го предпочетох още като студент, когато играехме първата ни постановка в НАТФИЗ, на Ерик Богосян, предложих да ме пишат Деян Донков в афиша. По-присъствено е. И да, агресивен съм, но в нормите. Бил съм се - така, за тръпката... Гледай – показва ми малка изпъкнала кост на лакътя си и я завърта в кръг. Прави същото и с друга на другия си лакът. - Това е от една вандалщина. Другите са ми от паданици.

Какво е вандалщина?

Ееее, нещо сме се сбили.

Защо?

Защото сме се напили. Ама преди. Сега се бия със себе си най-много – за да правя неща на сцената. Иначе агресията ми е от кръвта. Турлак съм, от Балкана. Ние сме диви... - Гласът му пада. - Малко ми е зле гласът. Виж колко хапчета имам - показва ми чантата си, подредена като малка аптечка.

Пушиш ли?

Да. Опитвам се да спра. Правил съм го 3-4 пъти.