Продължавам темата за жените във вашата фамилия. Вие сте три сестри. По Чехов ли е животът ви, или по друг автор?

Мисля, че семейно сме по-скоро по Селинджър… или пък по Маркес, но шегата за връзка с Чехов циркулира в пространството, затова от време на време уточнявам, че сме без вишнева градина, но пък си имаме вуйчо Боби. 

Спомена вече за дъщеря ти Яна. Доколко връзката ти с нея си прилича и доколко е различна от връзката ти с твоята майка?

Аз имам едно дете и цялата ми майчина обич е насочена към него, а на годините, на които родих, майка ми е била вече три пъти майка. Може би затова, а и защото, когато за пръв път отглежда дете, човек е убеден, че ще направи всичко „много по-добре от своите родители“, с Яна имаме съвсем различни проблеми от тези, които имахме с майка ми навремето. 

Със сигурност в момента една твоя корица е навсякъде – корицата на българското издание на „Остайница“, книгата на Рене Карабаш, чийто превод е в първата селекция за Международен „Букър“. Корицата изобразява въртоп от отрязани коси, изписващ таен знак, йероглиф, вселена от смисли върху кървава основа. Великолепна минималистична визия. Интересна ли ти беше интерпретацията на автора на корицата на английското издание? 

Благодаря! Мисля, че романът на Рене получи през годините все хубави корици. Близка по дух ми беше тази на арабското издание, харесах и румънската. Английската е елегантна, макар според мен някак дистанцирана, аз усещам „Остайница“ по-страстна и по-тежка. Любопитно е, че на една от страниците на книгата се откроява дума, за която Рене много искаше да бъде изписана от момиче, и това направи 6-годишната тогава моя дъщеря Яна. Така че и в това издание съм колкото художничка, толкова и майка.

Твоята корица на „Остайница“ е графична. На нея няма хартиени обекти… Обичаш ли да се връщаш към този вид графичност? Изобщо към какво обичаш да се връщаш – и в изкуството, и в живота? 

Работила съм по две от кориците на Рене (първият ни съвместен проект беше стихосбирката ѝ „Хълбоци и пеперуди“) и двата пъти тя изрично пожела да няма хартиени обекти. Въпреки това се разпознавам в кориците. А най-щастливото засега връщане в живота ми е към „голямата любов от края на тийнейджърските ми години“. Случи се преди около пет години, не смятах, че е възможно.

Как всъщност се нарича техниката, с която си най-разпознаваема днес – това своеобразно твое оригами, включващо светлината и сянката в изграждането на плътността на образа и емоцията? Как я откри за себе си, как се припозна в нея? 

Аз наричам обектите „пластики или скулптури от хартия“, а композициите от тези обекти, които осмислям с помощта на осветлението – „пространства на сенките“, дъщеря ми обаче обобщи процеса с термина „капкизъм“. Припознах се в този процес постепенно – първо като алтернатива, в опит да бъда различна, а после в потребността да остана вярна на себе си.