Днес The Dictionary of Obscure Sorrows е ритуал на съпричастност. Хората не търсят готови отговори, а думи, които да „освободят задържаното усещане“, както самият Кьониг го нарича, „и да ти позволят най-сетне да поемеш дълбоко въздух“. В един свят, който отдавна е забравил какво е да мълчиш заедно с друг човек, може би точно тези малки измислени думи са новата форма на интимност. И може би най-големият въпрос, който оставят след себе си, не е какви думи вече имаме, а кои още ни липсват.

И така думите му започват да пътуват. Появяват се в късометражни филми, превръщат се в заглавия на изложби, вграждат се в текстове на песни и се прокрадват в сценарии на независими продукции. Стават популярни в социалните мрежи и културата на поколението Z, особено във връзка с феномена „Main Character Syndrome“ –  усещането, че сме главни герои в собствената си история, докато същевременно сме само статисти в чуждата.

В социалните мрежи явлението се развива още по-бурно. В Instagram хаштагове като #sonder и #kenopsia се превръщат в своеобразни емоционални дневници – снимки на гари, празни улици, замъглени прозорци с кратки надписи. В TikTok хора разиграват малки сюжети с новите думи – кратки клипове за „чувството, когато виждаш старото си училище, но вече не принадлежиш там“.

Така The Dictionary of Obscure Sorrows от малък онлайн експеримент се превръща в културно явление – език на поколението, което търси начини да изрази не толкова големите драми, колкото тихите, понякога необясними моменти в живота. В свят, в който всичко е бързо, агресивно и с алгоритми, речникът на Кьониг е успокоителна терапия. „Понякога една измислена дума може да бъде по-истинска от всички реални“, казва той в подкаст от 2022 година, „защото не е обременена от миналото – тя е празно платно, на което всеки рисува собствената си истина“. Това не е обикновен речник, а свидетелство за време, в което сме пренаситени от съдържание, но гладни за смисъл. Време на своеобразно осъзнаване, че не най-шумните думи остават, а онези, които идват в точния момент и с точната вибрация. 

Няколко от неологизмите, придружавани и с видео, привличат особено внимание. Терминът Vemödalen се фокусира върху липсата на креативност във фотографията поради съществуването на сходни снимки, направени в миналото. Видеото подчертава, че е „неизбежно една и съща снимка да бъде заснета от различни хора и нейната уникалност не може да се анулира, само защото някои неща изглеждат подобни“. Цитирайки Уолт Уитман, видеото показва, че уникалните неща винаги се базират на добавяне към вече съществуващото, както и че  всяка снимка се вписва в общата история на фотографията, върху която всички хора съвместно работят.