Каква беше атмосферата на самата премиера? Предполагам, че е бил много емоционален момент както за теб, така и за актьорите, за целия екип, естествено. 

Връзката ми с филмите е емоционално много силна. Винаги я сравнявам с любовна връзка. Така че, да, разбира се, че беше много емоционален момент. Голям адреналин! Актьорите за първи път видяха филма там, не им дадох възможност да го гледат предварително – с някакъв линк, на лаптоп, с компромисни звук и картина… Не. Исках да го гледат на големия фестивален екран. Гергана ми благодари за това решение. Когато прожекцията свърши и насочиха светлините към нея, ѝ казах само „Ставай!“. За да си обере заслужените овации. Тя наистина получи много добри отзиви в ревютата за филма. Същото важи и за Тодор, за Геро, за Ивайло Христов. Всички тези вълнения бяха едновременно изморителни и прекрасни, а непосредственият резултат е, че вече имаме поредица от фестивали, където филмът ще участва, и оферти за продажби. Другото е суета. 

Официалната премиера на „Made in EU” в България е на откриването на Киномания, броени седмици преди официалното ни влизане в еврозоната на 1 януари 2026 г. Предполагам знаеш, че в социалните мрежи това събитие е повод за яростни коментари „за“ и „против“ еврото, „за“ и „против“ Европейския съюз въобще.  Смяташ ли, че българските зрители ще възприемат филма в този контекст?

Ще е много жалко. Филмът всъщност няма допирни точки с тази тема, поне не преки. Но със сигурност тези „битки“ на враждуващи и мразещи се… „племена“ в социалните мрежи са си симптом и те се задълбочават в последните години. Наблюдава се разделение, нарастваща тревожност и липса на сигурност, която избива в търсене на враг. Като във филма. Много хора бъркат дигиталната среда с истинския свят. Надявам се на зрители, мислещи с главите си, а не през постовете, които четат в социалните мрежи. Надявам се на зрители, които ще позволят филмът да ги докосне пър-во като история – историята на главната героиня Ива, семейството ѝ, колегите ѝ, общността в малкия град… Оттам нататък всеки може да си прави изводи какво се случва в тази страна, каква е неговата роля, каква е неговата отговорност, с какво той би могъл да допринесе България или дори собственият му град да стане по-добро, по-справедливо и по-европейско място. Сценарият, историята, филмът – всичко е стъпило на реални проучвания. Започнахме този сценарий още през 2018-2019 г., когато разбрах за кампанията Clean Clothes Campaign, чиято цел е да изследва в световен мащаб експлоатацията  в текстилната индустрия.

Не знам дали е толкова известен факт, че в България от години се шият на ишлеме дрехи на световни марки. Това са дрехи, струващи хиляди евра или долари, а шивачките, които ги изработват, получават жълти стотинки.

Точно за това става въпрос. Такива предприятия все още си съществуват у нас, особено в малки градчета и села в провинцията, най-вече в Родопите. Гоце Делчев е „столицата“ на тези шивашки цехове, а също Сатовча, Мадан и т.н. Наистина се шият суперлуксозни дрехи. Бях потресен, когато видях в едно от тези предприятия жени със забрадки да шият суперскъпо френско еротично бельо.

Та всъщност в началото бе тази Clean Clothes Campaign, след това започнахме да проучваме конкретната ситуация в България, в Родопите. И стана ясно, че тъй като в този район се отглежда много тютюн и има вероятност някоя от тези жени да отсъства от работа, когато дойде време за брането на тютюн, и без това мизерните заплати са разделени на две – половината сума е фиксирана, а другата е бонус присъствие. И ако ти изпуснеш един работен ден, защото трябва да береш тютюн, няма да получиш този бонус. Дори и да си болен и да ти се наложи да си останеш вкъщи, пак няма да си получиш бонуса. Когато започна ковид пандемията, имаше много взривове на болестта именно в шивашки цехове. Защото жените не могат да си вземат болнични, страхуват се да не си изгубят работата, свалят си температурата с лекарства, за да не ги хванат термометрите на входа и така разпространяват заразата. Историята във филма е историята на една такава жена.