Създаването на един филм е дълъг път. Как извървя този път ти като продуцент, съсценарист и режисьор с „Made in ЕU“? Къде беше пикът на напрежението?

Знаеш, че при пълнометражните филми този процес в най-добрия случай обхваща около 5-6 години. Най-тегаво винаги е финансирането. „Made in EU“ е седмият ми филм и първият, който бе отхвърлен от двете европейски програми за финансиране на кино – Creative Europe - Media и Eurimages. 

Как си обясняваш това?

Не знам и не искам да влизам в разни теории, но явно по едни или други причини не им е допаднал. Но това ни създаде огромни проблеми, защото филмът не е евтин – имахме четири локации, цехове, масовки, снимахме далеч от София. Но в крайна сметка се справихме с помощта на копродуцентите ни от Германия и Чехия. От българска страна финансиране получихме от Националния филмов център и Българската национална телевизия. Подкрепи ни с известна сума и турската обществена телевизия и така успяхме да попълним бюджета.

Не смяташ ли, че е възможно „Made in EU“ да е отхвърлен от европейските организации, защото поставя въпроси и изважда наяве проблеми, които Европа предпочита да замита под килима?

Не знам. Казвал съм и в други интервюта, че макар действието на филма да се развива по време на ковид пандемията, това е филм по-скоро за една друга пандемия, много по-страшна – пандемията на дивата глобализация, в условията на която много неща се произвеждат в перифериите, в т.нар. Трети свят, включително и в България, а след това се лепят етикети „Made in EU“. Има едно такова разделение между продукти с висока и такива с ниска добавена стойност. В икономически план глобализацията е това, че продуктите с ниска добавена стойност се правят там, където трудът е евтин. И като имаш такова производство в твоята страна, логично имаш и ниски заплати. Ето, ние сме много щастливи, че в България се правят кабели за BMW. Колко по-добре щеше да е обаче да правим BMW!