Твоят персонаж в „Хвърчило“, Стела, се чувства изключително не на мястото си в „Люлин“, при все че всъщност далеч не просто „Люлин“ ѝ е проблемът. Ти как се чувстваше там, докато снимахме по стълбището на блок 436?

Много добре познавам този тип блокове. Моята най-добра приятелка живее точно в такъв блок, ходила съм много пъти. Прекарвала съм с нея и семейството ѝ Коледа, Великден. Това си е българска действителност. Клише е всичко, което се говори за „Люлин“ и за жилищните комплекси въобще. Не трябва да вярваме на всички клишета.

Ани, освен в театъра и в киното, работиш и в Националното радио. Ти си нещо като лицето на радиото в социалните мрежи. 

Аз съм мениджър на съдържание в социални мрежи в Националното радио, занимавам се със създаване на видеосъдържание, пиша и текстове. Създавам кратки видеоистории за социалните мрежи на радиото и участвам в разработването на подкасти и предавания. Освен това съм част от „Екипът на София“ – обединение, което събира граждани, организации и експерти, работещи за развитието на нашия град. Това е моята доброволческа дейност – нещо, което усещам, че имам нужда да дам, за да съм част от това общество. 

Как започна пътят ти в актьорската професия? Семейството ти свързано ли е с нея?

Не. Баща ми е инженер, а майка ми е лекар, доцент хирург. Аз избягах от това, като избрах да се занимавам с изкуство с пълното съзнание, че най-вероятно ще ми е много по-лесно да тръгна по пътя на мама, на която от година на година се възхищавам все повече. Все по-ясно осъзнавам колко е постигнала майка ми, при това сама, в една изключително тежка професия. Аз съм завършила 18-о училище, където отидох след седми клас. До този момент бях в много лоша среда, в училище, в което много ме тормозеха. В 18-о някак всичко си дойде на мястото, намерих себе си, намерих съмишленици и учители, които ми дадоха много. Тръгнах на часове по актьорско майсторство, там имахме театрална трупа. Всяка година правехме нова постановка – Шекспир, Ерик Богосян. Правехме и турнета из цялата страна. Така че, когато ме приеха в НАТФИЗ, си мислех: „Ама какво ще ме учат тук, аз съм готова!“ (казва го с ирония, б.р.). Четирите години там бяха трудни. Всеки семестър си тръгвах, исках да напусна. Смятам, че в Академията всеки преживява своите катарзиси. Научаваш много неща за себе си и за света и после продължаваш да градиш. И… колкото можеш.

Съжалявала ли си някога за професионалния си избор?

Минала съм през доста кризи. Имала съм периоди без работа. Дълго време се опитвах да съм на свободна практика, участвах в независими спектакли, тук-там снимах по нещо, но никога не съм съжалявала, че съм избрала точно тази професия. Чувствам се напълно в свои води. В момента съм на щат в Драматичен театър „Любомир Кабакчиев“ в Казанлък. Моята колега и приятелка Максима Боева е ангажирана там за няколко сезона като режисьор, сподели ми какви са намеренията ѝ и аз си казах, че е време да се върна в театъра. Освен това не бях правила комедия, исках да опитам. 

Ани, имаш ли си мечта за това какъв да е животът ти?

Сега искам да пътувам и да опознавам нови места, да научавам нови неща.  Предстои ми пътуване до Китай, надявам се да се случи. Благодарна съм на Българското национално радио, което ми предоставя тази възможност. Ще правя материал в Ухан, свързан с информационните технологии и роботиката. В професионален актьорски план искам да снимам повече филми. Много искам да снимам, не само в България. Актьорът трябва да работи, за да поддържа своята рефлективност и да я развива.

*Филмът „Хвърчило“ се реализира с финансовата подкрепа на програма СЪЗДАВАНЕ ‘23 - НОВИ ОРГАНИЗАЦИИ / Екранни изкуства на Национален фонд „Култура“/National Culture Fund, България