Макар да е архитект по образование – традиция, която се предава от поколения в семейството ù, на работната площадка Милена наистина напомня за култовия филмов герой на Стивън Спилбърг. Това с токчетата, разбира се, е шега, защото на разкопки всички от екипа носят освен безкрайното си търпение и удобни обувки.

След квалификация по опазване на паметниците на културата, реставрация и консервация към Националния институт за паметници на културата и Центъра за висши науки „Шайо“ – Париж, започва да се занимава с изучаване и възстановяване на автентичната същност на археологически и исторически структури, сгради, комплекси. Заедно със сестра си – архитект Стиляна Каменова, инвестират в най-модерната съвременна техника за 3D лазерно сканиране и започват работа по описването и съхранението на ценни обекти, сред които и влизащи в списъка на ЮНЕСКО (тракийската гробница в Свещари, Казанлъшката гробница, църкви в Несебър). Съвместната работа на археолози и архитекти се оказва много ползотворна още в ранна фаза на разкопките, защото архитектите виждат нещата от друг ъгъл.

Някои от обектите, по които работи от години – Хераклея Синтика (до Петрич), вила Армира (до Ивайловград), археологическият резерват Кабиле (до Ямбол), Рилският манастир, Кремиковският манастир (които определя като острови на доброто), както и църкви и стари сгради из цялата страна, ѝ носят удовлетворение на професионално и лично ниво, защото доказват изключителната важност на приемствеността в човешките съдби и история.

Как успяваш да пресътвориш дадено място така, както е изглеждало преди стотици или хиляди години? Трябва ли да имаш талант за това?  

Прекарвам много време на/с мястото, за да го почувствам. Търся информация за него, разговарям с хората, които го познават, старая се и аз да го опозная максимално. Може би не е точно дарба това, а умение. Изучавам старите местни строителни техники и технологии, бита и традициите, търся примери на подобни обекти, просъществували до днес, или пък реминисценции на някои архитектурни особености. Има места, с които още при първия допир се чувствам уютно, сякаш са по специален начин гостоприемни. Има и такива, които не ме допускат до себе си, за които може би не съм готова или не съм най-подходящата. Но първите – те сякаш се отварят и в точния момент се появява необходимата информация. Разбира се, не всичко може да бъде пресътворено днес, защото повечето от нашите археологически останки са толкова разрушени, че понякога виждаме само отпечатъка на основата на стената, няма дори част от зид над земята, липсват достатъчно данни. Тогава възможните интерпретации са толкова много, че не е коректно да се прави възстановка.

Коя среща с миналото те беляза завинаги?

О, дааа. Когато бяхме малки, с майка и татко много пътувахме. Веднъж в Ловеч аз тичах по уличките на стария квартал към крепостта. Те ме предупреждаваха да не се отделям от тях, да не бързам, защото стражите на крепостта ще ме спрат, но аз нямах търпение. И тъкмо като минавах през старата порта, се чуха някакви гърмежи, които за моя детски свят бяха предупреждението на средновековните стражари. Оттогава си знам, че във всяко старо място живеят още неговите пазители, че тези места са специални и когато ти подходиш към тях с почит, те ще те обгърнат с уют и положителност.

Кои са любимите ти исторически личности?

Възхищавам се на гения на Ботев, който макар и толкова млад, е толкова проницателен и така успява да внуши с поезията си бушуващите в него чувства. В девети клас знаех 11 от неговите стихотворения наизуст (защото учителката ни беше изискваща), но ги разбрах и почувствах чак след 25-ата си година. Явно човек трябва да натрупа житейски опит, чрез който да проумее дълбочината им, а Ботев не е имал 30, когато ги е писал.

Но най-много ме впечатлява дързостта. Осъзнавайки срещу какво се изправят, четниците толкова уверено и заразително се хвърлят срещу цяла една империя, че успяват да променят историята. Ако в костницата в Скравена се зачетете в имената и годините на загиналите, ще видите, че това са момчета на по двайсетина години, тръгнали да променят света, да го направят по-добър и за себе си, и за другите. Това са моите любими исторически личности – хората, които вярват в общността, в мечтите си и имат смелостта да ги отстояват с цената на всичко. Може би това ми изглежда толкова велико, защото днес трудно го откриваме, все повече се размива смисълът на „общността“, но колкото и да е ярка една историческа личност, тя (според мен) е такава, защото се е стремяла да доведе добро не само за себе си.

Работиш в екипа на професор Людмил Вагалински, който направи голямото откритие в Хераклеа Синтика. Защо миналото е важно за бъдещето ни?

Познанието за предците ни е познание за самите нас. В миналото на рода, на общността, на народа е основата на душевността ни. И когато се познават силните и слабите черти, изявяващи се и повтарящи се леко изменени във времето, вече имаме и част от просветлението, към което много религии и учения се стремят. Познаването и помиряването с това минало дават стабилна и сигурна основа, която ни крепи в критични ситуации, така, както сградата с добри фундаменти е по-устойчива.

Кой е най-важният урок, който научи от историята и миналото?

Че всичко е преходно, всичко. В началото, като започнах работа по археологически обекти на селища, отдавна загинали и затрупани, си задавах въпроса – е как така умира цял град? Как така е изоставено цяло село и само църквата му стои донякъде запазена? Днес виждам как умират селата. Допреди няколко години плачех, когато вечерно време минавах през селца и броях прозорците, които светят – един, два, три... по-малко от десет. И това не е само в Северозапада, така е в Югоизточна България. Изоставено, хората ги няма и след 100 години някои археолози ще проучват като експонати тези (бивши) населени места. Научих се да приемам тази преходност, осъзнах, че промяната е неизбежна. Най-малко засегнати остават местата, където е имало вяра, където е правено добро, където я има онази особена дързост и смелост. Не е случайно, че най-много са запазени тракийски храмове, гробници, ранно-християнските базилики, възрожденските църкви.