„Удивете ме!“ (Étonne-moi!) са думите, с които Сергей Дягилев, руският театрален и балетен импресарио, предизвиква младия Жан Кокто да се впусне в революционната сценична авантюра „Парад“, в която събира художника Пабло Пикасо, композитора Ерик Сати и руския хореограф Леонид Мясин. На талантливия поет е поръчано да напише либретото.

Опиянен от свободата на Дягилев, когото определя като пратеник на дявола, Жан Кокто отваря щедро душата и сърцето си за съблазнителния нощен живот на Париж и остава завинаги негов пленник. Скоро се превръща в притегателна фигура за парижкия артистичен елит, а сред близките му приятели се открояват Пабло Пикасо, Тристан Цара, Жозефин Бейкър, Коко Шанел и Едит Пиаф.

Разнообразието на таланта му приласкава, пристрастява, пробужда и предизвиква и американската колекционерка Пеги Гугенхайм, която открива в Кокто забележителен събеседник и провокативен компаньон. Със или без партньор, той гостува често в замъка на Пеги.

Венеция се превръща в любим пристан на неспокойната му душа, а когато организаторите на филмовия фестивал отправят покана да се включи в престижното събитие, Кокто съзира изключителна възможност да комбинира полезното с приятното и добавя към списъка на любовите си още една – Венеция. Професионалната връзка между Пеги и Жан обаче стартира няколко години по-рано, когато по предложение на Марсел Дюшан мис Гугенхайм се впуска амбициозно в кариерата си на галерист (въпреки жлъчните коментари) именно с изложба на рисунки на Кокто, която се открива в лондонската галерия Guggenheim Jeune през 1938 г.

Кокто се утвърждава като герой на новото време и негов пророк. Не всички разбират това, което казва, но го  аплодират щедро и после вадят речник, за да си обяснят някои от думите му.

Популярността му става толкова голяма, че списание Life поръчва на фотографа на звездите по това време Филип Халсман да заснеме портрет на Кокто, който да представя различните му артистични занимания. Халсман приема предизвикателството и се връща с кадър, останал завинаги в историята на фотографията – Кокто с шест ръце, балансиращи писалка, четка, ножица, отворена книга и запалена цигара.

Това е и фотографията, която екипът, работил над изложбата във фондация „Пеги Гугенхайм“, Венеция, избира за акцентна визия на експозицията. Тя е доказателството, че Кокто е наистина гениален артистичен жонгльор, за когото изкуството е къде деликатно, къде не толкова префинено отмъщение на постоянната критика, която съпътства професионалния му живот.

Съвременниците му или не разбират, или отказват да приемат новаторството му, смелостта му, непукизма му дори.
„Нещастията ми се дължат на общество, което осъжда всичко необичайно като престъпление и ни принуждава да променим естествените си наклонности“, пише в автобиографичната „Бяла книга“ Кокто, но за разлика от признанията на хартия, в личния си живот той никога не променя нищо.

Светът, който представя изложбата, е магнетичен, опияняващ и безумно красив. Истинска поема, която няма ритъм, край, главни герои и център. В отделните зали на изложбените пространства на фондацията „Пеги Гугенхайм“ са представени стиховете, любовните писма, книгите, филмите, бижутата, скиците и дори мечът, с който Кокто пристига, за да получи титлата „Рицар на Френската академия“ на 20 октомври 1955 година.

Разбира се, мечът е по дизайн на самия Кокто и е израз на вярата му, че символите в живота са от особено значение. Провъзгласен за божество от едни и заклеймен като сноб и лицемер от други, както казва приживе френският писател Андре Мороа: „За да познаваш добре Кокто, трябва да го обичаш“.

Кокто и Мороа са в журито на фестивала в Кан през 1957 година. Тогава, според спомените на Мороа, един фотограф му споделил: „И снимка на селска сватба да правя, Жан Кокто ще се появи между булката и младоженеца. Той обожава да се снима!“.

И се оказва прав, ако съдим по многобройните фотографии, включени в изложбата. А от тях виждаме, че макар преживяното и годините да оставят следи върху лицето му, пламъчетата в очите и пленителната усмивка не го напускат докрай.