Студиото на Нора Ампова се намира на малка и уютна уличка в сърцето на София. От витрината наднича един любопитен розов щраус, а компания му прави бодлив кактус. Това е артистичният оазис на Нора, която обича да посреща приятели и ценители на изкуството ѝ в ателието със закачливото име Тротоар. Между буквалното и метафоричното, между съмненията и мечтите, някъде там се намира златното сечение в изкуството ѝ, което следя от години с благодарност, че неведнъж ми е напомняло за невидимия свят. Същият, за който говори Екзюпери в „Малкият принц“ и към който посягаме само в спешни случаи. Е, Нора го прави по всяко време. 

Завършва живопис в НХА, в класа на проф. Андрей Даниел и Правдолюб Иванов. През 2011 г. специализира изящни изкуства в Хартфордширския университет, Великобритания. Нейни произведения са част от колекцията на арт център „Хюго Вутен“ (Hugo Voeten Art Center, Herentals, Belgium), както и от други частни колекции в България и чужбина. 

Изложбата в галерия Little Bird Place с екзотичното заглавие GöKOTTA е 11-ата ѝ самостоятелна експозиция и е като цветен чадър в „дъждовните“ дни.

Новата ти изложба е със звучното скандинавско име Gökotta, което означава – да се събудиш рано, за да усетиш свежестта на сутринта, да оцениш красотата на природата и особено песента на птиците. Ти си артист, който винаги търси златното сечение с природата, вечното и голямо вдъхновение. В кой период от живота си осъзна, че тя е толкова важна за теб?

Когато бях на 5 години, със семейството ми се преместихме да живеем във Владая, в полите на Витоша. Там имах хубаво детство, игри навън сред природата, разходки в гората с кучето, звуци на птички и поточета. Като тийнейджър обаче нещата се промениха и започнах да копнея за града, изпитах нужда да вникна в този причудив социален организъм. Отдалечавах се постепенно природата. Когато дойде ковид пандемията, усетих катарзисно пробуждане на много нива. В този период, със съпруга ми и дъщеря ми, заминахме да живеем на границата между Франция и Швейцария, с гледка към Монблан. Там изненадващо отново се намерих в прегръдките на планината, но гледайки я вече с очите на възрастен човек. Тогава започнах да оценявам природата и да се свързвам с нея отново. Това пробуждане влезе в изкуството ми и започнах серия от проекти, чийто фокус е изолацията, самодостатъчността, както и диалогът с природата.

Защо толкова ти харесва да пренареждаш реалността с колажите си? 

Импровизацията ме привлича в техниката на колажа. Със своята лекота и безкрайни варианти за композиране ме връща в детството. Пренареждайки реални фрагменти, създавам напълно нови измерения и пространства. По този начин се отдалечавам от градското и материално стресово настояще. Приканвам хората към пътуване и мисли, които да им нашепнат, че възвишена сила има, а ние, хората, сме само малка част от цялото.

Не се ли загубихме в спиралата на техническата еволюция?

Силно се надявам, че в момента обществото изживява своя пик на материално задоволяване и че тези ниски страсти ще започнат лека-полека да отслабват. В противен случай самоунищожението ни не е далеч.