Вярвам, че всеки фен на MotoGP мечтае да види състезание на живо поне веднъж в живота си. Гледайки състезанията по телевизията съм си мислила какво ли е да си близо до пилотите и да усещаш мощта на един от тези състезателни зверове. Но не съм се и осмелявала да си представям, че ще се озова реално там. Но ето ме в Бърно на кръг от Световния шампионат MotoGP. Съзнанието ми все още преработва факта, че получих такава уникална възможност да бъда на пистата “Масарик” - оформлението и структурата й са уникални и предполагат истински екшън. А всичко това се случи по покана на Philip Morris International - компанията е ключов партньор на MotoGP в инициативата "Racing Together" от 2022 година насам. 

ВЕДНЪЖ В ЖИВОТА

За да опиша цялата палитра от впечатления и емоции няма да ми стигнат 10 страници. Ще пропусна подробности за това как стигахме до пистата в двата дни от уикенда (квалификациите в събота и състезанията в неделя) - трафикът беше зверски, но домакинът ни се бе погрижил с безупречен транспорт, както и за комфорта ни в IQOS VIP зоната, совободна от тютюнев дим. Към това прибавяме организацията, мерките за сигурност, вълнението от срещата със състезателите, обиколката на пит лейна, на падока… Ще се съсредоточа върху кулминацията на преживяването ми - обиколка на пистата с мотор и пилот. С британския английски признавам изпитвам леки затруднения, затова ми трябваше потвърждение, че съм разбрала правилно, когато домакините ми отправи това предложение. Господи, та това е изживяване “веднъж в живота” - разбира се, че се съгласих на мига! Пояснявам, че имаше хора, които отказаха, заради риска, заради прекалено високия адреналин или просто защото не е “тяхното” изживяване! Нормално, няма как да не се чувстваш нервен от факта, че ще скочиш на задната седалка на мотоциклет, развиващ скорост 275 км/ч, разчитайки напълно на милостта на непознат, макар и да е опитен пилот на MotoGP! Ето защо неколкократно впоследствие чух от професионалистите, че това “не е за всеки” и ще узнаете защо. У мен се бореха страхът и възторгът!

ПРЕДИ ДА СТЪПЯ НА ПИСТАТА

Веднага след като малката ни група премина пропускателния режим, се отправихме към пит лейна - там, където са боксовете на пилотите и екипите им. Нашите пропуски ни въведоха в това вътрешно светилище на състезанието MotoGP. Усещането е епично! Почти същото като на старта, където звукът на моторите е на границата на оглушителния. 

В този ден се събрахме група от 18 човека. Всички преминахме през поредица от стъпки за подготовка за обиколка на пистата с мотор. Обясниха ни какво да очакваме - любопитно е, че споменаха, че жените обикновено са по-добри пасажери, защото изпълняват това, което им се казва! Разясниха ни ограниченията за ръст и тегло - не се допуска да си над 90 кг и над 190 см. Следваше основен медицински преглед за тегло, ръст, кръвно налягане и пулс. Почти бях сигурна, че пулсът ми “удря тавана” или кръвното ми се е повишило, особено след двете сутрешни кафета. Оказа се, че са с перфектни стойности - явно напрежението е само в главата ми. Полезна информация. Следва подписване на 4 листа формуляри.

Дойде ред и на самия инструктаж с пилота в падока, докато седим на статичния мотор зад гърба му. Това всъщност беше демонстрация каква трябва да бъде позицията на тялото ми на седалката зад него по време на карането - да се спускам глава и рамене в завоя, без да се движа излишно и без да повдигам дупето си. Просто тялото ми трябваше да следва гърба на пилота, а погледът ми да е над рамото му право в посоката на движението ни. Същото е като при карането на моя скутер, с който обаче не вдигам повече от 60 км/ч и който е с мощност 50 кубика. 

Настъпи момента на обличане на екипировката за каране - не вярвах, но сложихме състезателни костюми на истински пилоти. Няколко човека от екипа ни помагаха - дадоха ни чисто нова тениска и чифт чорапи, съдействаха ни за обличането на костюма и за ботушите, и като цяло тяхната роля беше на наш екипаж в бокса и през цялото време докато ни извеждаха към пистата, където ни чакаха моторите.  

НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО Ducati MotoE - нулеви емисии, чиста технология

Освен Moto3, Moto2 и MotoGP, от 2023 г. се провежда MotoE (клас мотоциклетни състезания, в които се използват само електрически мотоциклети). От сезон 2023 Ducati е единственият официален доставчик на мотоциклети, състезаващи се в Световния шампионат на MotoE. В електрическия клас на шампионата през 2025 г се използват Ducati V21L. Именно с такъв мотор беше и нашето приключение - той е с изцяло електрическо задвижване. Но притежава абсолютно всички характеристики на състезателните мотори от MotoGP: първоначалното ускорение 0–100 км/ч за три секунди, достигa 275 км/ч, теглото му е 200 кг. Тялото на мотора е семпло и мускулесто, и от пръв поглед въздейства на сетивата - усещах емоцията в стомаха си, едно безмълвно “уау”. Фактът, че е електрически, по никакъв начин не е видим в дизайна, нито в поведението му на пистата. 

Предната част е същата като на настоящ мотоциклет Ducati GP. Задната обаче е различна – зад седалката на пилота, гърбицата на задната част на мотоциклета на практика не съществува и е заменена с втора седалка, много по-малка от тази на пилота. Точно под седалката има втори комплект стъпенки за краката на пасажера, като разполагам и със собствен комплект ръкохватки, монтирани върху резервоара, така че да се държа удобно. 

Добре дошли в бъдещето на MotoGP! 

Електрическият мотор на Ducati е съвършено изражение на баланса между модерност и наследство, на следването на глобалните тенденции и стремеж за устойчивост, съхраняване на ценностите си и безупречна ДНК. Видях истинско високо ниво на осъзнатост - израз на стимула непрекъснато да се създава нещо не само по-добро, но и откликващо на съвременните търсения, нужди и начин на живот, при който екологичната устойчивост е приоритет в живота ни. А състезанията от подобен клас са идеалният терен, върху който се разработват иновативни технологии, които след това се пренасят в реалното ни ежедневие. 

 ПИЛОТЪТ И ОБИКОЛКАТА 

Специалният момент настъпи. Разделиха ни на две групи по 9 човека, всеки от нас имаше бадж с първата буква на името на пилота и реда на обиколката. Моят никнейм беше B2 - Батаини, 2-ра поред. Франко Батаини е състезател в MotoGP, като активните му години са между 2002 и 2012. За него казват, че е фанатик по отношение на физическата подготовка и е “завършен атлет” на Гран При. Батаини се присъединява към Ducati през 2010 г. като официален тестов пилот за проекта MotoGP. “Sei italiana?”, ме попита той веднага след като ме видя и се учуди, че ще си говорим на английски.

Въпреки зверския адреналин, който ме тресеше, бях вътрешно сигурна в едно - професионализма на моя пилот. След като финишира Симон, първият пасажер преди мен, аз вече бях заела позиция и ме изведоха на пистата, за да се кача зад гърба на пилота. Всичко това се случва много бързо и в прецизен тайминг. Поставих лявата си ръка на рамото на пилота, левия си крак на степенката и повдигнах тялото си нагоре, след което се настаних върху седалката, хванах се за ръкохватките. И докато се усетя, моторът вече се изстреля с бясна скорост. Това беше моментът. Бях на мотоциклет Ducati MotoЕ на стартовата права на пистата в Бърно, по време на уикенда на MotoGP. Опитах се да осмисля всеки аспект от този момент.

Ускорението по стартовата права беше зверско - стомахът ми сякаш се сля с гърба. Точно когато усещах, че дишането ми спира, Франко наклони мотора за първия завой - това ме върна в реалността. Подобно усещане да ти спре кръвта никога не съм изпитвала - излишно е да правя сравнение със завоите, които правя с 50-кубиковия ми скутер. Нямаше как да съм подготвена за това, което ми се случваше. Все пак “моторджийският” ми инстинкт работеше, тъй като успявах да се наклоня правилно в правилния момент, за да може пилотът да накланя мотора и да “ляга” върху асфалта - наклонът на мотора в завой е по-голям от 45 градуса. Точно от това се опасявах - как ще се случи това лягане, ще успее ли да го прави с “раницата” на гърба си, тоест мен. Боже мой, точно това се случваше! Но с изненада осъзнах, че изпитвам спокойствие и основно наслада - причината беше професионализмът на пилота, стегнатото влизане в завоите, прецизната траектория. Нито за миг не съм си помислила, че мога да изпусна дръжките, за които се държах. 

При излизане от завоите ускорението беше неописуемо, но още по-неочаквано беше намаляването на скоростта от 180/200 до 80 км/ ч (импровизирам, но мисля, че такива са скоростите), за да се подготви за следващото ускорение. В този момент усещането е сякаш спираме, а аз се долепям като гербова марка до гърба на Франко. И веднага след това ускорението, като в ракета, което пък ме караше трудно да удържам главата си, която се отмяташе назад. 

Помислих си: “Това е! Така се редуват завоите.” Но не бях готова за рязката смяна на наклоните, която последва - от лягане надясно върху асфалта почти веднага последва лягане наляво. Да, толкова близо един след друг са два от завоите. Това беше следващо ниво екстремност. Тези резки наклони изглеждат агресивни, но аз успявах да преглътна и да се насладя. Не знаех, че ще съм в такова състояние и бях благодарна за това. Страхът ми се трансформира в смирение и уважение към пилота и пистата.

 PUSH THE BOUNDARIES!

Франко нито за миг не разклати контрола си. Но след края на приключението, по време на брънча в падока с екипа, двама от инструкторите специално ме поздравиха за днешното возене и за насладата, която съм изпитала, защото “Това не е за всеки!” Последното изречение чувах няколко пъти. Споделиха ми, че съм накарала пилота им да се усмихне. Ето това е моят звезден миг, моето доказателство, че страхът е нищо, когато преодолееш границите си, когато се довериш на професионалиста. “Push the boundaries!” - направих го! Победа за мен! 

След края на обиколката по същия бърз начин ме изведоха настрани. Докато ми помагаха да сваля ръкавиците и каската, все още не осъзнавах, че всичко е приключило. Започнахме емоционално да обсъждаме със Симон (пасажерът преди мен), че тези две минути са ни се сторили като 30 секунди. Изведнъж в ръката ми някой пъхна току-що отворена бутилка вода - важно е веднага да се хидратираме. Признавам си - отношението беше като с кралска особа в състезанията! Чувствах се сякаш току-що бях спечелила Гран При! 

Сигурно е изключително трудно да балансираш мотора с цялото допълнително тегло върху задното колело. Всъщност нашите дупета на задната седалка никак не помагат, напротив - причиняват отклоняване на задната ос, което прави задачата на пилота сложна, особено в завоите, където сцеплението трябва да е на предната ос. Разбрах защо правилното возене от моя страна е толкова важно и защо съм накарала Франко да се усмихне! Върнахме се в падока и се преоблякохме, но за наша изненада ръкавиците ни бяха подарък, а двамата пилоти се подписаха върху тях. Франко сложи подписа си върху дясната ръкавица, с която се дава газ. 

БИХ ГО НАПРАВИЛА ОТНОВО!

Благодарностите ми към моите домакини за възможността за такова изживяване няма да са достатъчни. Беше ми даден шанс да осъзная, че съм способна на много повече отколкото някога съм си представяла. Бих го направила отново! Изключително удоволствие беше да наблюдавам отборната работа на MotoGP и на Philip Morris International в иницативата Racing for the Future, които са наистина като добре смазана машина – от въвеждането на специални горива и ползването на иновации в разработването на изцяло електрически мотоциклети в първия случай, до едно по-устойчиво бъдеще без тютюнев дим във втория. Професионализъм и отговорност от висша класа. Удоволствието да съм сред такива екипи и да усещам на практика какво означава този професионализъм, е неописуемо. 

А във VIP лаунджа на IQOS, освен възможността да разгледаме богатото портфолио на компанията от бездимни продукти, да опитаме вкусна храна и освежаващи коктейли - имахме възможност и за лични срещи и с някои от пилотите, които не се поколебаха да разкажат за пътя си до пистата и да отговорят на въпросите ни. Макар че, в събота, денят на квалификациите, когато трябваше да се срещнем със самия Марк Маркес (иконата на MotoGP и водещият испански пилот в отбора на Ducati Lenovo, който в Бърно взе своята 11-та победа за сезона), с леко недоволство узнахме, че всъщност ще я пропуснем заради приключението с моторите. Но Марк, в типично негов стил, и с неугасваща усмивка на лицето, ни изненада и дойде на пистата специално при нас, за да ни вдъхне кураж преди да се качим на моторите и да ни напомни, че това изживяване е “веднъж в живота” (друга фраза, която често чувах от различни хора от екипа). Адреналинът не ми позволи да го осъзная веднага, но сега вече знам!