Ако искате да назовете визионерски талант, оставащ далеч от мейнстрийма, дори тогава, когато създава медия – то със сигурност Мариета Ценова ще е едно от първите имена, които ще изникнат в съзнанието ви. Тя е един от хората зад явлението „Егоист“, креативен директор на списанията NoveaNews и Mallissimo, а днес е главен редактор на Dolce far Niente. Пътят ѝ е очертан от нейните кураторски проекти, чиято ценност не само остава във времето, а с годините привлича към себе си нови, актуални пластове на въздействие и смисъл. 

При една от първите ни срещи Мариета ми подари книга, за която ми беше разказвала преди – „Портрет на щастливец“ на Ерик Орсена е роман за Андре льо Нотр, френския ландшафтен архитект и енциклопедист, създател на градините на Версай, Фонтенбло, Во-льо-Виконт... Прекрасна малка книга, която можеш да сложиш в джоба на палтото си или в дамската си чанта, да я отвориш по всяко време и да усетиш невероятната ѝ сила да вдъхновява и да дава прилив на желание да се посветиш на една чудна градина. 
Такава е Мариета – подарява вдъхновения и с всеки свой проект, работейки авангардно с кодовете на изобразителното изкуство, модата, традиционното наследство. 

Този път се срещаме преди откриването на изложбата на Христо Тотев, представен също в този брой, която Мариета курира. Един проект, въздействащ като камерен концерт, отново далеч от мейнстрийма и отново създаден заради дълга към удоволствието. Разговорът ни естествено тръгва от него.    

Мариета, как откри рисунките на Христо Тотев? И как реши изложбата да се казва „Следобедът на един джентълмен“?

Когато се срещнеш с изяществото на женските му портрети, не може да игнорираш елегантността на моделите му. Те самите те изпращат в сюжет: слънчев следобед, кафене с високи прозорци, малко посетители, сред които една дама до прозореца и един мъж в сако от туид изважда бележник от вътрешния си джоб и с едно движение на писеца („one line drawing”) запечатва линиите на това, което е привлякло вниманието му. Именно много рядката техника на рисуване, която случайно открих онлайн, ме предизвика да потърся връзка с него и да го поканя да покажем рисунките в „Чистилището“. А заглавието е реплика към поемата „Следобедът на един фавн“ на Стефан Маларме, в който текст един фавн се събужда от следобеден сън и разказва за срещите си със своите нимфи.

Кое е последното ти страхотно откритие?  

Един от най-големите световни mural артисти Стефан Дойчиноф (doitschinoff.com).  Обявен е от асоциацията на бразилските арт критици за най-обещаващия съвременен артист на Бразилия. Родителите на баща му са емигрирали преди Втората световна война.

Курираш едно пространство, което се казва „Чистилището“. Изкуството ли е чистилището ни?  

Това е увличаща тема. Да, мисля, че изкуството трябва да е чистилището за всяко общество. В него са всичките ни ценности, критерии за красиво и грозно, за преходно и непреходно, моралът ни без морализаторстване, страховете, но и свободата ни. „Чистилището“ е осъществена благородна идея да бъде дом за всички изкуства, платформа за таланти, книги, общуване в културна среда, споделени удоволствия, малки и големи събития.

Обичаш ли следобедите? Какъв е следобедът на една Мариета?

Ако става дума за релакс, почивка, съзерцание, докато съм седнала някъде – това ми е чуждо. Следобедите трябва да съм на трета скорост, за да успея с всичко, което съм планирала да свърша. Време за срещи. А тях се улавям, че ги правя само на места, чиито интериори харесвам. Май няма много съзерцателност в мен.

Как се чувства фин човек като теб и с така изострено чувство за естетика в съвременния свят?

Не мисля, че съм сама в оценката си спрямо средата, която сме си изградили, за да живеем в нея. Ако в други държави/общества дигиталното време стъпи върху културни пластове и се развива повече от интересно, то тук бавно потъваме в кич, лоши интерпретации и грешни коментари. Единственият начин да оцелееш е да си обграден от малки удоволствия всеки ден – книги, музика, дизайн, архитектура, или да опознаваш таланта на другите – има толкова нови имена. 

Ти си човек на въображението. „Любовта във фантазиите струва повече от преживяната любов“ – Анди Уорхол бил стигнал до това съждение. Не съм сигурна, но ме провокираха тези думи да те питам съгласна ли си с тях?  

Мисля, че алкохолът, наркотиците и самовлюбената среда в The Factory не са му позволили да се влюби истински. Споделената любов ти татуира сетивата завинаги.

Достатъчна ми е мисълта, че го има и мога да съм до него. А и с Черно море бавно се опознаваме. Скоро излезе второто издание на „Карта на потъналите кораби в Черно море“, авторът е Владимир Живков, на която правих графичния дизайн. Не спирам да мисля за фамилиарността ни към морето и бруталния начин, по който го унищожаваме – и водата, и бреговете му.