Някъде накрай света, по черни пътища, сред глинеста почва, прахоляк, колиби от кал без прозорци, за да не влизат през тях злите духове, жарещо слънце, сред създания призраци  с татуирани от пръстите до коленете крака като доказателство за голяма любов към бъдещия съпруг, болезнена слабост, подпухнали от постоянно гладуване очи, увиснала върху костите кожа, сплетени на безкрайно дълги плитки смолисто черни коси, насред ритуален танц за честване на бялата кожа, очите с цвят на небе и сламено русите коси – преклонение пред различността, разбирана като божественост, срещнах за първи път възрастта си.

Мястото е провинция в Непал, „забравено от бога“ е истинското му име, а аз съм там, водена от някакъв непреодолим импулс, изнудила гида и спътниците си непременно да видя обикновения непалец в естествена среда. Еуфорията в селцето е неимоверно голяма. Накачулени като врабци на жица, местните са се събрали да видят някакви странни чуждоземци, явили се на ръмжащо моторно чудовище. Седя в центъра на импровизиран кръг, жените около мен са толкова болезнено слаби и сбръчкани, без зъби, с черна пръст под ноктите, прегърбени старици с цвят на катран, че се чувствам неловко в моята напъпила телесност от 55 килограма с добре представен целулит от ханша надолу. Бабите наоколо са като кошер, жужат неспирно, сложили ръце пред устата си, за да не се виждат дупките от липсващите зъби.

Наблюдават чудноватата жена с голям интерес. Разказват за прокобата да се родиш жена тук, за това, как цялото семейство се впряга в работа, за да осигури чеиз на булката, та белким се куртулиса от едно гърло за хранене, за това, че сами се оправят с цялото домакинство – от садене на нивата до кухнята, че универсалният и единствен илач е скоросмъртница ракия самоделка за спасение от бактериите в корема.

Снимаме се с фотоапарат (нямаше смартфони), незнайно защо. Свенливи, те стоят на почетно разстояние, добронамерени, благи, кротки. Жално ми е за тези стари, прастари женици, тъга стиска гърлото. Не зная колко време е нужно, за да обръгне човек за нищетата в света. Говорим за деца. По много деца раждат, че малко остават живи. И ако може, все момчета да са. Не разбират как е възможно едно дете само да съм родила. Гледат под око. Ти, питат, кога второ ще родиш, още си толкова млада. На колко години си? На 42. Гръм да беше ги поразил, по-малко щяха да се уплашат. Целият табор мигом се отдръпна назад. 42 и си още жива?! Най-старата жена в селото е на 36. Мен пък ме удари мълния в този миг. (Та аз се водя в моя свят за млада, с голям хоризонт пред мен. Живо чудо, гледат и не вярват на очите си). Вековно стара. Почувствах се виновна, че съм стигнала тази пределна възраст сякаш на един дъх, безхаберна за това колко много години са това. Пък аз си мисля, ехе, колко време има пред мен. Отрезвително ми подейства това посещение.
Сега се сещам с умиление за случката.

Минаха години. Чувствам се по-млада от времето на онази среща. И по-добре се чувствам. Защо, не си бях правила труда да го дефинирам, не ми бе хрумнало да се замисля. Наскоро едно интервю с Джейн Фонда, която на 86 преживява голям социален „comeback“ и е „селебрити“ в социалните мрежи и най-ухажваната звезда на най-престижния европейски форум за кино – Фестивала в Кан, ми даде отговора. Тя казва: „Много дълго време отнема да станеш млад“. Колко простичко казано, колко мъдро.
Свободата да бъдеш себе си, да надмогнеш стереотипи, да се приемеш и да започнеш да се обичаш. И е чудесно като усещане. Такава е тя, младостта, като рефрен от песен на Михаил Белчев – „не ѝ пука от нищо“.

Всичко е в главата. Затова има хора, които на 30 години изглеждат като на 50, и обратно. Все по-често чуваме гласове на учени, които твърдят, че остаряването е погрешно схващане. Всъщност организмът може да остане млад, ако премахнем отровите, подобрим средата на живот и елиминираме стреса. Това са факторите, които носят болести и смърт. Още Платон го е формулирал, че човек с благ характер и спокоен нрав едва ли ще почувства натиска на възрастта.

Духът остава млад. Той иска и съответното тяло. И това не е от днес или вчера. Нека само да си припомним всички приказки за живата вода от фолклора ни. Колко кандидат-женихи са давали живота си в търсене на живата вода за татко Цар като условие да получат безценната ръка на принцесата? Мъдри са нашите народни приказки, черпят вдъхновение от най-великите древни мислители като Херодот, който разказва в своите писания за легендарен извор, носещ вечна младост на тези, които пият от него. Защото „проблемът не е, че остаряваме, проблемът е, че не остаряваме“, казва мъдрата поговорка.

Наричат го „културният империализъм на младостта“. Има своите корени в „култа към младостта“, който Холивуд създава в началото на миналия век. „Фабриката за мечти“ и индустриалната епоха запяват в любовен дует ода за възхвала на младостта, създавайки потребителска култура, ориентирана към младите хора, и така дават силен старт на развитието на индустрията против стареене. По същото време, с възхода на индустриализацията, на старостта се гледа като болест, дефинирана е като медицински проблем.
Днес хората наистина са по-млади от представите, които са се насложили в съзнанието за възрастовите категории. В същото време западният свят драматично застарява. Добрите условия на живот помагат да бъдем работоспособни по-дълго време. Социалната активност ни поддържа във форма. Често срещаме слогани от рода 50 са новите 30. И е вярно. Ако сте на 30, не се замисляте, не ви касае, но ако сте на 50, знаете, че това е самата истина.

В гръцката митология амброзия е храната на боговете, която заедно с питието нектар давала вечна младост и безсмъртие. Тъй като никой  досега не е успял да разкрие какво точно съдържала божествената храна, потърсени са хиляди съвременни еквиваленти.

Естетическите норми на Холивуд се налагат като стандарт – красиво оформени тела, гладки лица, младост, свежест лъха от екрана. Живеем във време, когато бръчките са табу. Първия път, когато се сблъсках с темата, бе коментарът на една случайна позната, изстреляла от упор срещу мен: „О, вие сте решили да остарявате естествено!“. Пък аз си мислех, че съм направила всичко необходимо, като съм си пуснала бретон върху бръчките на челото. Думите бих приела като грубост, ако не беше искреното учудване в гласа на жената. Да бъдеш без някаква естетична корекция, днес някак не върви, приема се с укор, като проява на лош вкус и вид нечистоплътност, като да имаш косми под мишниците.

И ако през 40-те години са гледали  бръчките на актрисите под лупа и кариерата им е приключвала с първите издайници на годините, то днес младостта е възможна дълго време.

Тя вече не е филм, а сериал в няколко сезона, колко дълги, решаваме ние.

И може би поставянето на цветя в нозете на богинята на красотата и вечната младост Хеба би я направило благосклонна и великодушна към нас.

 

 

*Цитат от стихотворението на Валери Петров.