Какъв е вашият антидот срещу замайване от суета?

Не я познавам тази госпожа, ако знаете телефона ѝ, пратете ми го да ѝ се обадя! (Смее се.) Шегата настрана, да, има опасност в тези среди. Главозамайване, болестта на популярността. Винаги съм гледал на популярността ми като на работа.

Не се определям като лектор, като доктор или друго, но се опитвам да давам мечти на хората. Да мислят, да си направят анализ на живота, да търсят нови хоризонти, да сбъдват доброта. Това е моята работа. Затова не разбирам този термин „звездомания“. Всеки човек е звезда в собствения си живот достатъчно много. Убеден съм, че всеки човек има талант. Защо трябва да ходя на една педя от земята, да имам лоша комуникация или пък ненужна арогантност? Това винаги ми е било непознато и нека си остане така.

Какво ви успокоява и къде най-често намирате своя дзен територия?

Любимата ми дестинация за лечение е природата. Чувствам се свързан с нея, все пак съм роден в планината, но обожавам и морето. С годините започнах да се занимавам с ветроходство и лятото ми е изцяло отдадено на това мое хоби. Да плавам към безкрайните води! Този мащаб ми носи спокойствие, сякаш времето спира и намирам смисъл за всичко.

Има ли личност, с която бихте искали да изпиете чаша кафе и да си поговорите като стари приятели?

Искам да имам машина на времето и да се срещна с философа Луций Аней Сенека. И да си говорим за психологията на човека. Да го попитам как се постига абсолютен душевен мир, без това да струва, как да кажа... понякога прескъпо. Да дефинирам по-добре целите си, да съм съзидателен, без да прескачам себе си, мислите си или пък здравето си. Тайната на финеса да надграждам с лекота, като спазвам всички правила на живота. Много често си мисля за това. Да намеря вътрешния баланс, който всеки търси.

Как разпознава артистът момента, в който идва времето да спусне завесите? Мисля, че Жерар Депардийо беше казал, че само големите артисти и големите престъпници знаят кога трябва да си тръгнат.

Ами сигурно е прав Жерар. (Смее се.) Знаете ли, адреналинът е толкова голям при мен. Това идва от публиката, тя ми дава страшно много. Реално артистът си сверява часовника с публиката, тя подсказва, че е време да слезеш от сцената. При всички положения, когато този миг настъпи, ще му е ясно на човек, предполагам. Аз съм щастливец сигурно, защото съм се оставил в ръцете на моята аудитория.

Това е един взаимен избор, за който съм изцяло благодарен на нея, аз мечтаех да имам публика, като бях дете. Когато осъзнах, че имам такава, разбрах впоследствие, че ние сме едно цяло. Може да звучи странно, но наистина е така. Ето защо това е и моята мотивация да продължавам да записвам песни, да снимам клипове, да изнасям концерти. За този единен смисъл, който ми пълни сърцето и душата. Да прегръщам с музика, през векове и хиляди години сън.

Това е вуйчо ми Петър Петров, тромпетист, работил в Германия дълги години. Човекът, който ме е мотивирал да се занимавам с музика. Тук съм около 10-годишен на гости на баба в двора в Берковица, а това в ръцете ми не е пистолет, а окарина (духов глинен или метален музикален инструмент с продълговата форма, чийто звук е близък до звука на флейтата, б.р.).

Детска хорова школа „Бодра смяна“, може би най-добрият хор в България по онова време, с награда на BBC. Тази снимка е вероятно от втората ми година в хора, в катедралата на Льонвен, Белгия, с оркестър „Софийски солисти“ с диригент Васил Казанджиев. Пяхме май някаква меса на латински. Първите ми докосвания до класиците.

1975 година, наборна военна служба, в ансамбъла на ГУСВ. Отляво е Сашо – певец от операта, а вдясно – Иван Лечев. Тогава започна нашето приятелство с Иван.

 Преди повече от 40 години, за първи път на сцената на „Златният Орфей“. За всички ни по онова време този фестивал беше абсолютен Еверест. Имаше гости от почти цял свят и беше феноменално изживяване, беше гледан от над 300 милиона души. Вълнението не можеше да се опише, сверявахме си часовника със световната попкултура.

Нашата сватба с Валентина. 09.09.1990. Тъщата ми имаше юбилей тогава. Знакова дата, пълна с много смях, много рев, много музика, пеене и танци – щеше да падне НДК. Катето Евро и Жорж бяха наши кумове. Случайно попаднахме в една компания и станахме доста близки. Когато заговорихме за сватба, Катето звънна и каза: „Ааааа, НЕ! Аз ще съм ви кума, иначе няма да има сватба!“.

В ролята на Дон Карлос от операта на Верди. Снимката е направена по време на пробите на костюмите за спектакъла. Едно от най-пищните събития през 90-те. Изключително комплексен проект за онова време, със страшно много участници, прецизно изработени детайли и ефекти. Вълнуващо беше. Отне изключително много време да изпипаме всичко. Публиката след премиерата беше във възторг, ръкопляскаха на крака половин час.

Тук сме с невероятната Поли Генова на концерта ѝ „По-добрата Коледа“. Изпълняваме песента „Дали си ти“. Винаги е неописуема емоция да бъдеш част от събитие на колега, особено когато ти е и приятел. Поли ми се обади с предложение за дует. Аз обожавам Коледа – тя ни прави най-добрата версия на самите нас, а песента ме погълна от първото слушане.