27 - годишната Дейзи Ланг е знаменитост в Германия - често се появява в най-добрите телевизионни шоу-програми , където е канена редом със звезди от ранга на Дейвид Копърфийлд, Тони Къртис и Михаел Шумахер. Представят я като Дейзи Ланг, световната шампионка по бокс за жени. Била е и европейска шампионка по таекуон-до, световна шампионка по фулконтакт карате, световна шампионка по кикбокс… На мачовете й идват по 20 000 души!

Как е възможно, мислят си повечето хора, като я видят, тази топло усмихната, с мек глас и изящни движения жена да развие в себе си килър-инстинкт, инстинкт да се биеш с противника до смърт? Всъщност Дейзи гледа на бокса по друг начин, но за това - по-късно.


"Състезавам се за Германия, но германка не съм" - казва родената в София Деси Кирова. Винаги подчертава с гордост, че е българка. Има излъчване на дама, така я наричат и хората, свързани с женския бокс. Но не може да се скрие, че носът й е чупен. Спортните коментатори я наричат "дивата котка на ринга". А извън ринга е гальовна като питомна котка.

Тя признава, че любимото й животно е леопардът. И изобщо не е била от онези момиченца, които си играят с кукли - нейните детски игри са били на индианци, войници, стражари и апаши, а когато наоколо нямало деца, си е играела с животни и е мечтала да си отглежда по-свиреп представител на семейство "котки". "Но в душата си, аз съм по-скоро "Лейди", отколкото "Леопард". Фина, с елегантна фигура и учудващо нежни ръце за боксьорка, Дейзи е съвсем различна зад въжетата. "Аз имам две лица", обича да казва тя.

"Аз бях сред хората, които смятаха, че боксът е брутален спорт. Ако преди 10 години някой ми беше казал, че ще се развивам в тази насока, нямаше да повярвам".

краткият брак с леката атлетика

Определено имала талант в леката атлетика, с която започва кариерата си при много известния в тези среди треньор Васко Димитров. Но не била готова на всичко, за да стане професионалист, донякъде заради медикаментите, донякъде заради спецификата в храненето, донякъде защото търсела нещо повече. Не била съвсем наясно какво, знаела само, че не търси просто успехи или суперфизика, търси спортна философия, в която да се чувства добре. След "развода" с леката атлетика и сериозната криза тип "какво да правя", случайно гледа състезание по таекуон-до. Още на следващия ден Дейзи се изстреляла към залата за корейското бойно изкуство. Впрочем Дейзи я нарича още майка й, така я знаят и приятелите в България.
източните бойни изкуства

и философията на себепознанието

Източните бойни изкуства я грабват най-вече с това, че заедно със спортните умения предлагат и философията на себепознанието. При тях тренировката на тялото върви в "пакет" с личностното усъвършенстване, иначе няма как да се успее. На двадесет години Дейзи е вече европейска шампионка по таекуон-до. Това бойно изкуство разкрило на Дейзи само широкия път, по който може да върви, затова и тя не спряла до тук. Трябвало й ново предизвикателство. В таекуон-до много се набляга на краката. И за да си развие ръцете (а не за да става световна шампионка по бокс) Дейзи започва да посещава тренировките по бокс при треньора на националния отбор за юноши Милчо Милев.

"Бате Милчо е човекът, който преобърна представите ми за бокса. В залата на "Локомотив" научих, че именно боксът е спортът, максимално близък до начина на живот изобщо. Защото сам си избираш пътя и сам трябва да решаваш проблемите, не се стряскаш от изненадите, психиката става по-стабилна. В каквато и дупка да попаднеш, можеш да се изправиш и да продължиш."
"боксът е моето настроение, въздухът, който дишам"

Съчетанието между таекуон-до и бокс я превръща в европейски шампион по кикбокс през 94-та. Същата година печели и световна титла по фулконтакт карате в Америка. То пък е смесица между кикбокс и карате. Каратистките умения придобива от българския ас в този спорт Алексей Петров. Тук вече става объркано наистина, защото Дейзи казва: "Уменията, които научих от бате Милчо, прилагах в кикбокса, а основата - за краката, я имах от таекуон-до, от карате пък си взех "тайминга". Каквото и да означава всичко това като спортна терминология, едно е сигурно - Дейзи в онзи период е изглеждала като пеперудка, която прелита от спорт на спорт. И макар че нещата са приличали на лутане, се оказва, че това е бил пътят на нейното изграждане. През 95-та става световен шампион по карате и кикбокс и случайно отива да гледа женски бокс в Америка.

защо завършва висше образование

Не зная в този период от живота й кога е яла и кога е спала, но между другото успява да завърши и кинезитерапия в Националната спортна академия и всъщност заминава за Германия, за да прави аспирантура по тази специалност. Още когато започва да се занимава с таекуон-до, Дейзи се интересува от източна медицина, акупунктура, нетрадиционни методи на лечение. Дори мечтае да стане лекар.

"Това( кинезитерапията и познанията по източна медицина) в голяма степен ми помага да се предпазвам от травми, да знам как да се храня. Ако боксът ми причинява болка или след всеки мач получавам синини, както много други колежки, никога няма да се травмирам умишлено, за да побеждавам. Не ми е безразличен животът след моята спортна кариера".

По онова време тя вече е решила, че боксът е нейният спорт. Точно тогава в Германия официално откриват женския професионален бокс. И така Дейзи става Ланг. "Публиката ме кръсти така, защото аз съм категория 52 кг, а съм висока 170 см. В категория "Петел" жените са високи най-много 165. На немски Ланг е дълъг и всъщност в превод съм нещо като "Дългата Дейзи". Разбира се, в спорта по цял свят има много шоу, сериозен мениджмънт и професионализъм. И ако треньорът ти (в случая Мишел Тим) и мениджърът (Уве Гремар) са неразделна част от успеха, то световната титла и имиджът й на "дамата в женския бокс" са изцяло дело на нейната амбиция, дисциплина и воля да успее. "Моят треньор не се интересува от личния ми живот, къде ходя, как се храня, в колко си лягам. Аз затова съм професионалист, за да се грижа сама за тези неща. За него е важно да дам 100% от себе си".

забраните

Все пак ги има - забранено й е да кара ски, мотор и всички други любителски спортове, които крият риск от сериозни наранявания. Дейзи обожава високите скорости, но ето по тази причина не си позволява да кара лудо дори собствената си кола. Но пък се успокоява, че един ден като прекрати активната си спортна кариера, ще прави каквото си иска.

режимът

Подготовката за мач е около 7-8 седмици. Това означава тренировки по 8 часа на ден. Дейзи не пази диети, защото според нея това е сигурен начин да си докараш много болести, да увеличиш психическите си натоварвания. От много години спазва правилата единствено на разделното хранене. В 7 сутринта закусва с някакъв плод, за да е в добра кондиция на първата тренировка - тичане по 7-8 километра. Следва основно хранене между 11 и 12 часа, за да минат 3 часа до следващата тренировка. Яде риба или пилешко месо, без свинско, предпочита по-изчистени белтъчини, без мазнини. Последното хранене е вечер между 7 и 8. Пие много вода, в паузите между храненията предпочита капучино. Не яде чипс и пуканки пред телевизора. Макар да е отраснала във винарско семейство, няма вкус за алкохола. На коктейли пие ягодово дайкири или много малко Jim Beam.

на ринга

Както средностатистическият пияч става "друг човек", когато бутилката се изпразни наполовина, така Дейзи Ланг, макар и Лейди, става "друга жена", когато застане на боксовия ринг. Освен чисто техническите умения, свързани с "ляв прав, десен прав и т.н.", по време на тренировките основна задача на Дейзи е да култивира в себе си т.нар. "килър-инстинкт".
"Не мога да скрия, че повечето мои колежки наистина са мъжкарани, затова аз трябва да тренирам, за да задействам този инстинкт. Аз съм примерът, който показва, че боксът не разваля жената, напротив, една жена никога не трябва да губи женствеността си, работата и спортът са само допълнение към личността".

Невинното й излъчване, впрочем често се явява "тактически ход": "Противничките ме смятат за лесна мишена, често мислят, че ще ме смачкат, но се оказват в голяма грешка"
Когато публиката започне да скандира "Lady, Lady", тя вече е дълбоко концентрирана, не чува виковете, не вижда прожекторите и тълпата (която на нейни мачове стига до 20 000 души при средна норма 3000 за женските турнири). "Изключването" на външните дразнители се дължи в голяма степен на медитацията, която е усвоила от източните бойни изкуства. И не на последно място на арията, писана специално за нея и изпята специално за нея от тенора Зингфри Йерусалим, под чиито звуци Дейзи Ланг стъпва на ринга.

"Боксът е интелигентен спорт и моята цел е да надиграя противника, а не да го набия" "Когато станах световна шампионка, си казах, Дейзи, сега накъде? Забелязах колко по-трудно е да задържиш титлата, отколкото да я получиш. Досега имам пет защити. Трудно е, защото си на показ - всеки един противник те гледа по телевизията, изучава те, и дори си позволява да е некоректен към теб. На последния мач играх срещу световната шампионка в 54 кг., французойката Надя Дебра.

Това, което нейните мениджъри ни бяха изпратили на касета, се оказа твърде стара информация, тя показа съвсем различен стил и се наложи да реагирам без да имам време да се консултирам с треньора, който по време на мач е твоите очи и твоята глава. Това беше най-силната ми среща до сега. Така че предизвикателствата се увеличават, когато искаш да се задържиш на върха."

"Боксът за мен е театър, нашата сцена е рингът и ти трябва да покажеш изкуството бокс."

годеж с изкуството кино

"Моята първа мечта беше да стана световна шампионка по бокс, да се докажа и след това да вляза в шоу-бизнеса". Втората мечта на Дейзи Ланг се сбъдва след срещата й със състудентката от НСА - Дона Дойчева, която междувременно е сменила амплоато си и от кинезитерапевт се е превърнала в прес-аташе на американската компания "Ню Имидж". Тя запознава боксьорката с продуцента Дейвид Варод. Всъщност той е гледал нейни боксови срещи. По време на снимките (широко отразени в българските медии през юли) Деси разбира, че и преди намесата на Дона американският продуцент, заел се със задачата да построи "малък Холивуд" в София, е забелязал рядко срещаната комбинация между женственост и агресивност у Дейзи.

Така че не се двоумил много дали да й даде шанса да изпробва и таланта си на актриса. До този момент тя се е снимала във филми с Вал Килмър, но като каскадьор, сега за първи път има истинска роля. В екшъна "Американски тюлени" играе терористката Аня - гадже на руски мафиот. Партнира й внукът на Робърт Мичъм, актьорът Бентъни Мичъм. Тъй като тя е единствената жена сред екшън героите, спокойно може да се каже, че главната женска роля е нейната.

"Въпросът не е в това да раздавам ритници и правосъдие, а да се вживея в ролята на терористка. За мен най-трудното беше да не се усмихвам, защото моята усмивка е залепена за мен. Тренирах много пред огледалото да изглеждам строга, лоша, свирепа дори. Това се оказа по-голям проблем от научаването на репликите и обработката на акцента ми" .

Абсолютно й вярвам, защото макар че беше много уморена по време на фотосеанса за "Ева", най-много я измъчихме с изискването си да има поне няколко кадъра, в които да не се усмихва.
"Нещата са много близки със спорта, но и много различни. Близки са, защото и в спорта, и в киното трябва да мисля, да не се разболявам, да си запазя фигурата от начало до край еднаква, да се съобразявам да не почернее кожата ми. Различното е, че в киното си зависим от много други хора, докато боксът е индивидуален спорт и всичко зависи от теб".

Между другото, продуцентите на "Ню Имидж" ще изчакат крайния ефект от филма и ако всичко е ОК, са намислили да я направят главна героиня в екшън сериал от типа "Никита".

твърде лично

За Дейзи думата "професионализъм" е направо свещена. Затова, когато тръгнеш да я предразполагаш да разкаже поне нещо за личния си живот, тя с усмивка забива своя "ляв прав" - "Аз съм професионалист и не говоря за личния си живот. Да, имам приятел, (толкова). Не, засега не смятам да се женя, но човек никога не знае какво може да промени плановете му (точка)."

Докато я слушам, все пак се опитвам да си представя поне какъв тип мъж, би бил любимият на Дейзи и определено не знам дали бих го поздравила или бих му съчувствала, защото тази жена сама си отваря вратата, сама си облича палтото, сама се брани, сама си издърпва стола, сама си кара колата… а това не винаги се отразява добре на мъжкото самолюбие. Мисля си също, че тя не би се забъркала с някой боготворящ я роб, който ходи по петите й като куче, защото би се отегчила, но не я питам и това я предразполага сама да ми "отпусне" малко хипотетична информация: "Не смятам, че съм силна жена, защото в сърцето съм като рохко яйце. Но не съм имала усещането, че представлявам заплаха за мъжете. Мисля, че е нормално един мъж да бъде малко над мен. Такъв, който само ми целува полата, не може да ме заинтригува. И в спорта, и в любовта трябва да се наложиш, трябва да се задейства инстинктът ти за победа." Деси е вярваща - в Господ и в бокса. Затова винаги носи със себе си една малка иконка и боксовите си ръкавици.

мечтите

Разбира се и тя не е чужда на чистата женска мечта да има съпруг и деца един ден. Но иска тя да си ги гледа, а не баби или детегледачки. Мечтае да обиколи всички свещени и красиви места в България, които не е виждала заради активните тренировки в спортните зали. Често обича да повтаря, че "кръвта вода не става", затова щом се почувства изтощена и дори боксът не помага да изхвърли насъбралата се отрицателна енергия и умора, тя хваща самолета и се завръща в България инкогнито. Може да е за три дни, но хваща пътеката към планината. Най-много обича Родопите.

Когато каже "стига" на активния спорт, се надява да направи нещо за спорта в България. Иска й се да инвестира в голям център с кинезитерапия, с фитнес-студио, със зали за тренировки по източни бойни изкуства с деца. Тъй като тя е в центъра на една от най-мощните спортни федерации и член на Олимпийския комитет за 2012 г, смята да се занимава с мениджмънт, мечтае да отвори пътя на българки, които искат да влязат в професионалния бокс. И естествено - макар че е направила първата стъпка, киното все още е сред големите й мечти.

"Но аз съм твърде темпераментна и спонтанна, освен това, както и да ви прозвучи, човек не знае утре дали ще е жив, така че не мога да планирам прекалено. Мога да си мечтая, да преследвам целите си, но мога за 3 минути да променя мнението си 15 пъти. В живота идват такива изненади, че могат да обърнат живота ти на 180 градуса и да се занимаваш с това, с което никога не си мислил. Може би щастието не зависи от това какво правиш, а как го правиш и наслаждаваш ли му се".