Първата българка, управляващ директор на Международния валутен фонд, първата българка, главен изпълнителен директор на Световната банка, първата българка, заместник-председател на Европейската комисия с ресор „Бюджет и човешки ресурси“, първата българка, комисар по Международно сътрудничество, хуманитарна помощ и реакция при кризи – това са само част от ролите на госпожа Кристалина Георгиева. Към тях една от много важните за нея е и на майка, съпруга и баба. За нас е чест на корицата на сп. ЕVA да бъде една реализирана, успяла и вдъхновяваща жена, достоен модел на подражание.

Срещаме се в хотела, в който е отседнала по време на тридневното ѝ посещение в България, след снимките ѝ за корица на сп. ЕVA. Преди тях Кристалина Георгиева е имала пресконференция. А е само 11 ч. предобед.

Всичко при Кристалина Георгиева се случва много бързо и максимално ефективно. Времето ѝ е разчетено до последната секунда. И всяка секунда е целенасочено запълнена със смисъл. Точно както има смисъл всяка дума, която госпожа Георгиева изрича. Говори абсолютно фокусирано, по-често усмихнато, в същото време достъпно и логично, без значение дали предлага решения на световни икономически казуси, дали коментира сложни международни проблеми, или разказва спомени.

Срещата с нея е като изкачване на Еверест, защото толкова голям е пътят, който е изминала тя самата от детството си по време на социализма в България, през ранната си младост в гладните и бурни години на прехода, за да стигне до позицията на лидер на световно ниво, който предлага изход и осветява пътя на бъдещето за страни в криза и на света изобщо. Прелетяла е километри за няколко човешки живота, срещнала е световни фигури, които пишат история, предлагала е решения, които променят съдби, и в същото време се отбива да види внучката си малко преди да започне интервюто ни.

Единици могат да имат съдба като нейната и да издържат път като нейния. И сигурно още по-малко от тях биха могли да се държат толкова скромно, естествено и човешки, колкото умее тя, без да има значение с кого говори. „Няма баница в Америка – усмихва се тя – и винаги когато дойда тук и имам възможност, ми е приятно да си взема.“ Сервират ѝ баница, капучино и газирана вода. Веднага ми предлага. И разговорът ни започва.

Госпожо Георгиева, истина ли е, че се определяте като човек на думите?

Точно така. До седми-осми клас бях много кротко дете и много обичах да чета. Прекарвах всяко лято при баба ми и дядо ми на село, сега е град – Любимец. И четях поред книгите в селската библиотека. Почнех ли Стайнбек, прочитах всичко от него. Постепенно стигнах до Кант и Спиноза. В 8.-9. клас вече четях философия. И ми харесваше да я разказвам простичко. През голямото междучасие в девети клас в Седмо училище понякога предлагах на съучениците ми да ги запозная с Кант, даже предприемчиво продавахме билети по 4 стотинки и имаше достатъчно кандидати да слушат. Целта ми беше да им разкажа нещо, което им беше сложно и далечно и да го доближа до тях. Започнах да превръщам тези концепции и в песни, в които да разказваме това, което вълнува нашето поколение. И до днес ценя много умението човек да казва това, което чувства и мисли, по начин, по който другите да го разберат.

А как от човек на думите станахте човек на цифрите?

Исках да следвам журналистика, но по онова време тя не беше много достъпна. Кандидатстваха много хора, приемаха малко. Имаше значение партийната принадлежност на родителите или контактите им. Трудно се влизаше, затова опитах икономическа социология и политикономия и ме приеха в Икономическия институт. Започнах да уча статистика и установих, че цифрите също могат да разказват истории. Статистиката ни помага да разберем кое е най-естественото, най-вероятното да се случи, но също и кое е малко вероятно. Например много вероятно е по Нова година да се купуват най-много подаръци или през зимата да се карат ски. В същото време, както казваше моят професор по статистика, невинаги средноаритметичното е абсолютно валидно. То помага да разберем тенденциите, но крие и рискове. Той ни го обясняваше по следния начин: ако си сложите главата във фурната, а краката – в хладилника, температурата ви ще е средна, само че може и да не сте живи. И все пак ми харесваше, че чрез статистиката мога да разбера какво ме чака утре и че цифрите показат тенденции.

Какво ви се искаше на онзи етап да ви очаква в бъдеще?

Просто вървях по пътя си. Във втората половина на следването ми осъзнах това, което беше очевидно от осми клас – че обичам да предавам на другите това, което знам. И като завърших, станах асистентка. И до днес продължавам да изпитвам голямо удоволствие от това да мога да обясня нещо, което не е лесно обяснимо, пред голяма аудитория. И да видя, че започват да го разбират. Работата ми като управляващ директор на Международния валутен фонд е свързана и с това, освен с прогнозиране какво ни очаква на базата на цифрите. Нужно е да мога да го обясня на страните членки и на тези, които взимат решения, по начин, по който да им помогне да използват тази информация в работата си за доброто на хората. Защото много големи грешки се правят, когато не разбираме точно какъв е проблемът на една страна, община или бизнес.

Всички ли важни решения в живота ви са били премислени? Или има и такива, които сте взели интуитивно?

Няма решение, което съм взела само на базата на анализ. Човек трябва да влага и сърцето си. Решенията ми са били продиктувани от малко шанс и много работа. Например докато преподавах в Икономическия институт, Горбачов дойде на власт в Съветския съюз и вследствие на настъпилите промени от 1986 г. разрешиха на преподаватели и учени да кандидатстват за стипендии в западни университети. Моят западен език беше френски. Не знаех английски, но кандидатствах в Британското консулство. За пет месеца интензивно учене, като паралелно с това работех, научих английски до степен, че да мога да отида във Великобритания. И през 89-а г., когато падна Желязната завеса, бях от малкото икономисти в България, които разбираха от пазарна икономика. Написах първия в България учебник по микроикономикс. Това беше много важно, защото минавахме от централно планиране към свободно движение на цените. Много хора у нас не разбираха какво е пазар, какво е търсене и предлагане. А аз го написах разбираемо. Учебникът беше достъпен и години се продаваше много успешно. Преподавах пред препълнена аудитория, защото знаех за какво говоря, когато става дума за пазарна икономика.

И сте били първата българка, кацнала във Фиджи.

Да. Поканиха ме като гост професор и тъй като във Великобритания осъзнах, че съм на равна нога с преподавателите там, бях убедена, че ще се справя. В моя живот винаги е било важно да взимам решения бързо. За Фиджи тогава беше нужна виза, както и виза за Австралия, а у нас нямаше нито посолство на Фиджи, нито на Австралия. Как получих визите, е отделен разказ, но най-общо казано, са нужни предприемчивост и кураж да решиш – аз това ще го направя, и да го изпълниш. Когато кацнах във Фиджи през 1990 г., жената на паспортен контрол погледна паспорта ми, написа нещо на компютъра, погледна ме и попита: „Вие откъде сте?“. Казвам – от България. Тя пак написа нещо и каза: „Няма такава страна“. След 48 часа пътуване до Фиджи това леко ме притесни. Казах си – какво е станало в тези смутни времена, чак пък да ни е изчезнала държавата. И се оказа, че съм първата българка, кацнала във Фиджи. Дотогава българин не беше стигал дотам.