А сега благодарение на длъжностите, които заемате на световно ниво, България вече съществува на световната карта. Човекът като вас може ли да има личен живот?

Преди да дойда при вас, минах през четвъртия етаж, където в момента е моята внучка, за да я видя. При мен работата е повече от личния живот. Според някои балансът между двете е възможен. Може и да го постигат, но… аз жертвам лично време и удоволствието да бъде с приятели и семейството ми. Не ми тежи, защото обичам да работя. Няма да лъжа и да кажа на жените около мен: „Знаете ли, не е проблем! Може да станете шеф на Международния валутен фонд и да поддържате всичките си приятелства и взаимоотношения, без никакви пречки“. Не е така.

Имам забавна история. Пишех дисертация, а дъщеря ми беше във втори клас. В онези времена за жените беше по-трудно да защитят дисертация, отколкото за мъжете. От нас се очакваше повече. Водех много повече упражнения. Професорът ми ми даваше лекциите си, уж от добро сърце. Работех двойно повече от мъжете и пишех дисертация. Уж на аспирантите се даваше време да се готвят, колегите ми имаха по три месеца без часове, за да могат да пишат. Не ми и хрумваше да се попитам защо за мен не е така. Набирах финалния вариант на електрическа пишеща машина в най-далечния край в кухнята, за да може детето ми да спи през нощта. Слагам я вечер да спи, пиша цяла нощ, на сутринта тя ме вижда на машината, отива на училище, връща се и аз пак съм на машината. Тогава застана до мен, ей такова фарфалаче, и с много сериозен глас каза: „Мамо, аз никога няма да пиша дисертация!“. Още се шегуваме за това помежду си. Разбира се, щеше да е добре да съм свежа и бодра и да ѝ отделям повече внимание, но реалността е, че работата ми изисква жертви.

Любовта и грижата невинаги изглеждат по един и същи начин. Вашата работа пък е предопределила нейния път. Как ѝ обяснявахте какво правите?

Като малка, пò не го разбираше, но ѝ предадох и се радвам, че го виждам в нея, да бъде независима, да изгради в себе си съзнанието и яснотата, че никой друг няма право да определя живота ѝ. Знаете, че през 80-те имаше много мераклии да определят живота на хората. И за мен това беше най-голямата мъка. Вероятно си спомняте колко трудно беше през 90-те години икономически. Казвах на моята дъщеря – искам да знам, че няма да се тревожа за това вие – моето семейство, както и по-голямото ми семейство – брат ми, племенниците ми, да имате базисните неща в живота. Моят баща почина, когато бях на 25 години, след продължително боледуване. Много му тежеше, че не може да се грижи за нас. За мен беше и продължава да е важно да знам, че аз и моите близки можем да сме независими.

Какви са личните ви правила за устойчивост в живота?

Първото е да ценим отношенията с хората, с най-близките си. Баща ми казваше: „Направи добро и го хвърли зад гърба си. Дай повече, отколкото взимаш“. Когато бях комисар по хуманитарна помощ, беше такава огромна привилегия да можем да помогнем на хора в беда. Второто много важно за мен е – да цениш това, че можеш да допринесеш с труда си. Аз не работя, защото трябва да работя или за да имам доход, а защото обичам работата си. И третото е – не се взимай много на сериозно! Човек трябва да има чувство за хумор и да може да се смее на собствените си грешки.

Аз когато работя – работя, когато празнувам – празнувам. Когато се изправя пред проблеми, за които всички други казват – това не може да се реши, аз казвам: „Чакай! Защо да не може?“. И влагам сърцето си, не само ума. По същия начин както влагам сърцето си, когато играя българско хоро. И смятам, че е много важно да си даваме сметка, че Земята е нашият дом. Важно е да не се отнасяме безотговорно към този дом. Допреди година всяка вечер разказвах приказки на внучката ми Ивана. Даже, когато не можех да я чуя, ги записвах на звукови файлове и ѝ ги пращах. Тя искаше приказка всяка вечер. Измислях си ги с продължителност пет минути. И имаше една серия за мръсния град, чиято поука беше именно уважението към природата.

А тя какво учи? Какво ѝ е интересно?

Тя е в немско училище. Много е атлетична и е по спорта. Каратистка. Печели медали по карате. Това е много дисциплиниращ спорт, а има и философия в него. Много социална, много отворена, много общителна, точно като мен. Много се обичаме. Две години поред вече идва в Щатите на летен лагер на едно и също място. Първия път, като дойде, говореше много малко английски и бях притеснена как ще се оправи. Става въпрос за лагер, дълъг пет седмици. Толкова добре се адаптира. Миналата година ми каза: „Бабо аз съм екстра. Направо ще дойдеш да ме вземеш, когато приключи“. И на тръгване се уговори с приятелите си от лагера следващата година да се видят отново.