В историята на модните ревюта има една дама, която в никакъв случай не може да бъде определена с често срещаното и крайно невъзпитано сравнение на дефилиращите модели с „ходещи закачалки“. Просто защото тя никога не ходи в класическия смисъл на думата. Тя танцува, прави пируети, следва музиката, влиза в роли, непрекъснато държи под око публиката, намига, смее се, прави физиономии, флиртува…

Може би бихте могли да я наречете „танцуваща закачалка“, ако толкова държите.

Никоя не е като нея – Пат Кливланд.

Глобален генетичен коктейл – това е Пат Кливланд като за начало. Афроамериканка, отчасти индианка чероки, с доза ирландска кръв във вените си и за още повече екстравагантност – шведски корени някъде назад в предшествениците ѝ. Погледнете я – Пат е лицето на света, най-красивото му лице.

Тя е един от супермоделите на 60-те и 70-те. Първият цветнокож модел, дефилирал на ревюта и сниман и във фотосесии. Когато върви по котешката пътека с някоя фантастична рокля – а никой и до днес не може да накара жените да пожелаят една рокля така, както Пат го прави – тя не стъпва, не докосва земята, тя танцува. Танците са голямата ѝ страст, огнената ѝ любов, сърцето ѝ. И сега танцува на модния подиум…

Как така и сега? – ще попитате вие. – Та тя не е ли на повече от 70! На 73 е, ако трябва да сме точни. Което не ѝ пречи да продължава да е модел. Сега вече малко по-рядко, но до 2019 г., когато припада след едно ревю, тя упражнява професията си почти наравно с 20-годишните момичета. Как оцеля толкова години на модния подиум, Пат Кливланд? Танцувайки, вероятно ще ни отговори тя.

Битката за Версай

Светът разбира за Пат Кливланд през 1973 г. И поводът за това е Битката за Версай.

В началото на 70-те на американците започва да им писва да гледат с възхищение и страхопочитание вехтозаветни френски марки начело на световната мода – „Шанел“, „Диор“, „Ив Сен Лоран“, „Пиер Карден“, „Баленсиага“, „Луи Вюитон“… Велики, велики, но стига толкова!

Новата световна империя иска да получи своя реванш от старата лелка Европа във всички сфери, включително и в тази на модата. И тогава Елинор Ламбърт, нюйоркски моден критик, журналист и активист, нещо като Жана д’Арк за американската мода (на нея принадлежи и идеята за Нюйоркската модна седмица), решава да… нападне Франция. Тя вярва, че френските модни марки трябва малко да посвият кринолините и да направят път на новите американски дизайнери и брандове, на Новия свят, новото поколение и въобще – на новото време. Всички на планетата Земя вече трябва да разберат, че дори в областта на модата Франция, респективно Европа, ще трябва да се съобразява с Америка, и точка.

Един ден Елинор Ламбърт вдига телефона и звъни на тогавашния куратор на Версайския дворец Жералд ван дер Кемп. „Жералд, предизвиквам те на дуел – вашите срещу нашите. На ваша територия!“ – отсича тя. Предполагаме, че Жералд ван дер Кемп е повдигнал едната си вежда, усмихнал се е саркастично и е казал само: Както обичате, мадам!

Шоуто трябва да е грандиозно – това го знаят и Елинор Ламбърт, и Ван дер Кемп (понеже съревнованието си е съревнование, бизнесът си е бизнес). Започва страховито надцакване.

„Ние ще поканим френската икона Жозефин Бейкър“ – предлага Ван дер Кемп на екипа си.

„Викайте Лайза! Ще ги отнесем!“ – заповядва Елинор на своите хора. Има предвид Лайза Минели, естествено, която е точно във връхната точка на славата си, непосредствено след филма „Кабаре“ на Боб Фоси.
Решено е, че за Франция на ринга ще излязат Ив Сен Лоран, Юбер дьо Живанши, Пиер Карден, Емануел Унгаро и Марк Боан от модна къща „Кристиан Диор“.

За Америка – Оскар де ла Рента, Бил Блас, Ан Клайн (придружена от 25-годишната тогава Дона Каран, нейна асистентка по това време), Стивън Бъроуз и, разбира се, звездата на американската мода от 70-те Рой Халстън Фроуик, известен повече като Халстън и любимец на Нейно Сиятелство Елинор Ламбърт. Халстън обаче отказва. Елинор води дълги преговори в стил: „Какво ти става?! Не искаш ли да видиш как Версай ще рухне в краката ти?! По дяволите, Рой, това е мястото, където Наполеон е коронясан за шибан император и в което живее самата Мария Антоанета, докато още е с глава на раменете си. Я се стегни!“. В крайна сметка успява да го навие.

„Модното събитие на века“, както го рекламират и двамата му организатори, наистина е паметно. Сред гостите са принцеса Грейс от Монако, Елизабет Тейлър, Джейн Бъркин, Анди Уорхол и Кристина Онасис, а домакин на събитието е самата Мари-Елен дьо Ротшилд, може би най-известната сошалите на Франция в онези години. Модният подиум се превръща в арена на сблъсък, но и на танц, между две култури – старата европейска и новата американска.

Пиер Карден изкарва на сцената макет на космически кораб, Диор – приказна карета под формата на тиква, Ив-Сен Лоран – истинско Bugatti, а Еманюел Унгаро – носорог, теглещ циганска каруца. Французите са убедени, че Мария Антоанета ги гледа някъде отгоре и мърмори одобрително: „Така, така!“.

Американците обаче залагат не на миналото, а на настоящето. В тяхното шоу няма никакви сложни постановки и тежки декори, изобилстващи от препратки. Има обаче цели 11 афроамерикански модели, нещо нечувано и невиждано до този момент. Нахално дори. Тези модели изглеждат по различен начин, движат се по различен начин, внушават усещането за дива красота, свобода и сила. И… диско! Американците пренасят на подиума духа на времето – танците, клубния живот, предчувствието за „Студио 54“, което вече се носи във въздуха.

Нищо общо с ревютата на французите, претенциозни и пищни, но лишени от енергия и от връзка с променящия се свят.

Кралицата на котешката пътека в онази славна нощ е една и тя се нарича Пат Кливланд. Докато другите крачат, вървят, маршируват, Пат джазира, импровизира на подиума. Никой не ѝ е казал да го прави, следва интуицията и настроението си, но Кливланд много добре осъзнава, че нейният необикновен пърформанс наистина руши Версай отвътре, в преносен смисъл. Че танците ѝ ще спечелят „войната“. Години по-късно, когато си спомня за тази „американска нощ във Версай“, тя ще каже, че тогава е поставена точката на онзи тип снобски модни дефилета, при които богатите дами пият чай на кръгли масички, а на фона на леко подрънкващо пиано белоснежни момичета плуват около тях.