Веднага след Пиер Бару на сцената на сърцето ѝ се появява нова звезда – Албърт Фини. Двамата се запознават в края на 60-те, когато той вече е определян като една от големите надежди в английските кино и театър. Момче от работническо семейство, той печели стипендия за Кралската академия за драматични изкуства още като ученик и партнира на самия Лорънс Оливие в няколко Шекспирови пиеси, така че Оливие го посочва като свой наследник. Кариерата му в киното започва с филмите на поколението на т.нар. сърдити млади хора –  „Комедиантът“ (1960) на Тони Ричардсън и „Събота вечер и неделя сутрин“ (1960) на Каръл Райс. С филма „Том Джоунс“ (1963) по класическия роман на Хенри Фийлдинг печели номинация за „Оскар“ (самият филм печели статуетката за най-добър филм), когато е едва 27-годишен.

Не че си прави труда да уважи церемонията. През своята дълга кариера Фини е номиниран за „Оскар“ 5 пъти, като накрая печели наградата, но всеки път отказва да присъства. „Не ми харесва тази идея за прекарване на вечерта“ – казва той и добавя, че не иска да стимулира суетата и снобизма. Така или иначе успехът на продукцията е огромен, дори финансовият, и на практика Алберт Фини става милионер още тогава. И още преди да навърши 30, той си изгражда личната легенда – голям актьор, опърничав, непукист, винаги със сериозни претенции по отношение на договорите и ангажираността си, с абсолютно нескрит афинитет към алкохола и само да посмее някой да му каже нещо по темата, и не на последно място – женкар. Накратко, когато Анук Еме се запознава с Албърт Фини, и двамата поназнайват това-онова за връзките и любовта в среда като тяхната, където всички са повече или по-малко скитници и самотници.

Привлечени са от разликите в темперамента си, както често се случва. Тя му се възхищава за начина, по който кара продуцентите да идват на крак да му се молят, и за самочувствието, с което отказва роли, за които се знае, че се бият дузина актьори, и то от най-добрите. При това с мотива, че не иска да бъде ангажиран в толкова дълъг снимачен процес, без да има време за почивка. Точно с този мотив отказва главната роля във филм, на който му предстои да се превърне в легенда – „Лорънс Арабски“ на Дейвид Лийн. Ролята отива при Питър О’Тул, а Фини си прекарва два щастливи месеца, гледайки мачове по телевизията и срещайки се с приятелите си, които определено не били от света на киното.

Сватбата на Анук и Фини – четвърта за нея, втора за него – е повече от скромна. Дори нямат брачни халки, тъй като се оказва, че размяната им не е задължителен елемент по закон. Бракът им обаче отново не проработва, тъй като сблъсъкът на характерите се оказва по-силен от привличането на противоположностите. На третата година Анук просто се влюбва в друг – в актьора Райън О’Нийл, звездата от филма „Любовна история“, един от големите зрителски хитове от самото начало на 70-те, по-млад от Анук с 9 години – и напуска Алберт заради него. „Може би трябваше да бъда по-малко джентълмен с нея“ – коментира Фини раздялата им.

Най-дългата връзка

Официалният развод на двамата актьори се случва чак през 1978 г. , когато Анук вече е приключила връзката си и с Райън. Никога повече не се омъжва и посвещава живота си на киното и на вече порасналата си дъщеря Мануела Папатакис, с която едва сега успява да изгради истинска връзка и която също избира актьорския занаят за своя професия. Двете и до днес живеят заедно в любимия си Париж.

Възхитителната кариера на Анук Еме продължава и до днес. Последният ѝ засега филм – „Най-хубавите години от един живот“, излиза на екран през 2019 г., когато тя е на 86 г. През всичките тези години тя снима по около филм на година на фона на многобройните изказвания на актриси от различни поколения и националности, оплакващи се от ейджизма в индустрията и от липсата на интересни роли за актриси след 40-годишна възраст.

„Най-хубавите години от един живот“ всъщност е последната част от трилогията, започнала с най-прочутия филм на Анук Еме – „Един мъж и една жена“ (през 80-те излиза и втората част – „Един мъж и една жена: 20 години по-късно“). Режисьор и на трите филма, разбира се, е Клод Льолуш, а неин партньор – Жан-Луи Трентинян, който само три години по-късно, на 92-годишна възраст, си отива от този свят.

Смъртта разделя завинаги тази прочута екранна двойка Ан (Анук Еме) и Жан-Луи (Жан-Луи Трентинян) след повече от 50 години заедно – е, може би не в истинския живот, а в по-истинския, този на изкуството, на киното. Всъщност едва ли е случайно, че героите им носят почти същите имена като техните собствени.

„Приключи най-дългата ми любовна история. Единствената, която изживях докрай“ – казва с тъжна ирония Анук на дъщеря си, когато научава за смъртта на Трентинян. Така и не става ясно дали говори само за любовта на героите Ан и Жан-Луи или…? Тайна, която едва ли някога ще разберем.

И ако в последните години споменатата вече филмова трилогия – „Преди изгрева“, „Преди залеза“ и „Преди полунощ“ – с Жюли Делпи и Итън Хоук придобива култов статус, може би не е лоша идея да си припомним и нейния първообраз, белязал кариерата на двама от най-забележителните актьори на 20. век.