Когато знаменитият дизайнер и майстор на обувки Салваторе Ферагамо си отива от рак на черния дроб през 1960 г., съпругата му Ванда, тогава едва 38-годишна, остава сама с 6 деца и компанията за луксозни обувки на мъжа си, с която някак трябва да се справи. Тя, която никога не е работила нищо друго, освен да се грижи за дом и деца. Всички са убедени, че ще продаде семейната фирма колкото се може по-бързо, за да се отърве от отговорностите. Само че Ванда Ферагамо отказва последователно и категорично пет оферти, коя от коя по-добри. И стъпка по стъпка прави истинска бизнес империя, която управлява в продължение на 60 години – до смъртта си през 2018 г.

„Когато влязох в бизнеса, жените, които управляваха компании, не бяха никак много. Още тогава обаче осъзнавах много добре, че всъщност всички жени работят, просто през 60-те все още бяха малко тези, които работеха извън къщи. От жените домакини се очакваше да обзавеждат дома си все едно са интериорни дизайнери, да готвят все едно са шеф готвачи и да управляват домакинството си все едно са изпълнителни директори. И да правят всичко това, докато изпълняват задълженията си като съпруги и майки. Ние, жените, се справяме с всичко, независимо къде са нашите офиси“ – казва Ванда Ферагамо. Тя самата била силно изненадана от това колко шокирани били хората от модния бизнес навремето, когато разбрали за решението ѝ да влезе в ролята на бизнес дама. „Родила съм и съм отгледала шест деца, кое може да е по-трудно от това?“ – давала си кураж тя.

Дори кучето ми не вярваше в мен

Когато наследява бизнеса, компанията „Ферагамо“ (по-късно тя променя името ѝ на „Салваторе Ферагамо“) произвежда 800 чифта обувки на месец. „Произвежда“ не е точната дума в случая, тъй като приживе Салваторе Ферагамо държал по-голямата част от процеса да се случва под формата на ръчен труд. Затова и не искал да разширява бизнеса си – държал да запази качеството, това за него било по-важно от всичко.

Ванда обаче знаела, че голямата му мечта за компанията им била един ден тя да се превърне в истинска модна къща, в която можеш да изградиш цялостната си визия – от глава до пети – и тя да е едновременно луксозна, елегантна и супер комфортна. Затова решила, че това ще е нейната задача – да осъществи мечтата на съпруга си. „Майка ми не разбираше нищо не само от пари и бизнес, поне в началото, но и от обувки.

Липсваше ѝ творческият гений, креативността на баща ми, но беше гениална в усета си за хора“ – разказва най-големият от наследниците на Ванда и Салваторе, Феручо Ферагамо. Само за няколко години Ванда събира изключителен екип от професионалисти и майстори-занаятчии и се хвърля в бизнеса с главата надолу – започва да произвежда чанти, дрехи, очила, мъжко облекло, шалове, парфюми, а след това да инвестира спечелените средства в линията обувки, която и до днес си остава емблематична за компанията, така че хем да запази качеството, хем да увеличи количеството. През 1980 г., 20 години след като е начело на „Салваторе Ферагамо“, компанията вече произвежда 60 000 чифта обувки на месец и разработва нови и нови линии за дрехи и аксесоари, като успоредно с това разширява дистрибуторската си мрежа в Хонконг, Мумбай и Мексико Сити.

И в основата на този наистина фантастичен победоносен щурм е една майка на 6 деца и бивша домакиня, в чиято способност да се справи с бизнес наследството на мъжа си в началото не вярвал абсолютно никой. „Имах чувството, че дори кучето ми не вярва в мен“ – признава години по-късно невероятната синьора Ферагамо.

Чиракът на обущаря от Бонито

И двамата – Салваторе Ферагамо и Ванда, по баща Милети – са родени в Бонито, хълмисто селце в Южна Италия, на около 90 км източно от Неапол. Салваторе е с 24 години по-възрастен от жена си, а историята на живота му е приказката за момчето, което от просяк става цар.

Салваторе е едно от 14 деца в много бедно семейство. Родителите му, земеделци, които се препитавали, като отглеждали грозде и маслини, били неграмотни, но дори и те изпаднали в ужас, когато едва 9-годишен, Салваторе напуснал училище и по собствено желание станал чирак при селския обущар. На обущарите се гледало дори по-зле, отколкото на бедните земеделци. Две години по-късно, вече усвоил основите на занаята, Салваторе заминава за Неапол, където остава четири години, а като навършва 16, се качва на един презокеански кораб и отплава за Америка. В Бостън момчето се установява в емигрантската квартира на мъжа на една от сестрите си, който работил в голям обувен завод и успял да му намери работа почти веднага.

Сблъсъкът с поточните линии и фабричното производство на обувки предизвикало у италианеца истинско отчаяние и той много бързо загубил илюзиите си за страната на неограничените възможности. В този завод обувките се бълвали на конвейер, като консерви, изглеждали грозни и неудобни и изобщо производството им нямало нищо общо с онзи тих, труден и в крайна сметка красив процес на изработка, с който той бил свикнал в бедняшките ателиета на Бонито и Неапол. Дори и там кожата, с която работели, била мека, макар и не фина, обработвали я на ръка, шиели обувките с шила и големи извити игли и творенията им издържали поне 3-4 години.