Бързо ли ги свали тези 6-7 килограма?

Почти веднага. В един момент тялото ми не издържа на почивката, не се чувствах добре и започнах да ходя в балетната зала на една приятелка и да си връщам формата. Скачах на въже по хиляда пъти, загрявах. Имах както физическа, така и психическа нужда да се изморя, да се изпотя. После Операта отвори врати отново, макар и при доста строги мерки, и се върнах към стария ритъм.

Никола, жертвал ли си за балета нещо, за което да съжаляваш сега?

Не съжалявам за нищо. Дълго време съчетавах балета с футбол в махалата, но в един момент все пак се наложи да се откажа от футбола. През пубертета си имахме всичко – и момичета, и партита, просто при нас този период продължи по-кратко, защото започнаха важните конкурси, сложните концерти и много бързо трябваше да решаваме дали ще се посветим на тази професия, или ще я напуснем. Сега също успявам да си взема своето. При нас обаче личният живот е в театъра. Просто няма къде и кога да срещнеш други хора. Дори когато излизаме след спектакъл, излизаме с колеги, пием биричка…

Балетистите пият бира?

О, и много други неща. Не пия всеки ден, но си позволявам. Трябва да имаш и друг живот, за да ти е отворен мирогледът. В крайна сметка балетът не е само да скачаш или да правиш пируети, ти си артист, трябва да предадеш емоция.

Как си почивате?

М: Аз – в къщата ни в Синеморец. Само гола поляна и диви плажове. Нищо друго не ми трябва. След балета най-много обичам морето. Майка ми е така, от нея съм го наследила. Дъщеря ми все още идва с мен там през лятото и тогава сме като залепени една за друга. Не правим нищо конкретно – просто се радваме на спокойствие, съзерцание, книги. Научих се да си отделям този един месец за почивка, защото разбрах, че дължа това на тялото си, за да може да се възстанови. Преди съм карала и без такава почивка, но когато си преуморен, е много по-лесно да се контузиш и тогава става страшно.

Н: Аз обичам да правя разни неща с ръце. По време на пандемията с баща ми ремонтирахме новия ми апартамент и аз на много неща се научих – паркети, цимент, плочки… Някой ден бих си направил  ателие, в което да реставрирам някакви стари неща. Едно време пък се занимавах с мотори.

Защо остави моторите в „едно време“?

Имах си един много любим мотор – Дукати монстър, стар, 1998 г. беше. Много винтидж. Взех го за 3-4 хиляди лева чисто гол – една желязна рамка и един резервоар, и си го направих. Дадох сигурно 7 хиляди за ремонта. Карах, карах, карах и така ме заболяха коленете, че спрях. Отказах се отново заради балета. Много си го харесвах този мотор, защото беше италиански. Трудно се караше в сравнение с японските, но на мен точно това ми харесваше – борихме се с него. Накрая го продадох.

Съществува ли у вас страх от времето?

Н: Нашата професия е доста суетна. Искаш да си все млад и красив, но… За мен всяка една възраст си носи чара. Не страдам от някакъв страх, че ще остарея. В балета битката с тялото е страшна. Той до голяма степен е въпрос и на мускули, сухожилия, стави… На пот, на кръв. Има различни опции за нас, балетистите, след като слезем от сцената – преподаване например. Тогава отново си на сцената, но чрез своите ученици. Търсим си наши кадри, искаме те да останат тук, да не ходят в чужбина, да им дадем шанс и добри условия.

М: Където и да съм била по света, когато кажа, че съм българка, винаги са се отнасяли с огромен респект към мен. И двамата с Никола сме имали много възможности да работим в чужбина, но сме избрали да останем тук. Лично аз тук се усещам най-щастлива. Много обичам семейството, близките си, колегите, нашата публика. Никога не съм искала да живея другаде. Искам да си изживея живота по най-щастливия начин и България е най-щастливото място за мен.