Най-новият спектакъл, в който можем да я гледаме, е „Дишай“ – пиесата на Дънкан Макмилън е сред  премиерните заглавия на сезона в театралния афиш на „Сфумато“ и е разговор за нас, за Планетата и за нейната катастрофа, разговор, който започва с „бебе“ и завършва с „Обичам те!“, последният разговор, който ни е останал, по думите на режисьора Марий Росен. В същото време стъпките на Елина, героинята ù от сериала „Вина“, все още търсят истините във и отвъд виното, оцветило едно минало и едно бъдеще сред тосканския пейзаж на Мелник и Сандански. Самата Елена е в нещо като преходен период – затваря пътища, отваря нови, търси образи и свобода, може би защото лятото ще стане на 33. 

Eлена Телбис работи с режисьори, които превръщат постановките в театрални събития, прави силни роли, печели театрални награди. Тя е Катя в „Жана“, реж. Явор Гърдев, Духът на Хамлет в „Хамлет“, реж. Явор Гърдев, Олга в „Танцът Делхи“, реж. Галин Стоев, Хедвиг в „Дивата патица“, реж. Крис Шарков, Дементната в „Каквато ти ме искаш“, реж. Стефан Москов, Влахинката в „Наблюдателите (Хипотеза за отвъдното)“, реж. Явор Гърдев… И филмите, разбира се, и филмите. Докато снимаме фотосесията, Елена разказва (пестеливо и с нейното изострено чувство за хумор) малък смешен спомен от работата по „Каръци“ – онази „разходка на срама“ с Деян Донков по халати в студения ден край кюстендилските къщи и дворове, към голата сцена в един запустял басейн.           

Първата ѝ пиеса „Боклук“ (три сестри, изгубени в премълчани неща и открили отново нишките, които ги свързват) получава „Аскеер“ 2021 за съвременна драматургия и „Икар“ 2021 за най-добър драматургичен текст. Почти не дава интервюта, твърди, че каквото има да казва, го казва на сцената или пред камерата. 

Елена Телбис е със затворени очи, Слав (Анастасов, гримьор, стилист, фотограф от тандема Слав&Хубен, автори на фотосесията) я гримира за снимките. Отпусната, доверяваща се, по чорапи (обича да ходи по чорапи вътре). Разговорът стихва, поляга, после се втурва нанякъде, става смешен или стига кой знае защо до грандиозно-сериозната тема „чувството за вина“. Спокоен и непреднамерен, като от бекстейдж. После иззвъняване на телефона, тревожни новини за близък човек. Елена скача от стола, обикаля безшумно из студиото. Чета силата и слабостта по стойката и напрежението на гърба ѝ, както и това, че всичко ще бъде добре, тя няма да позволи да не бъде добре. И не, и през ум не ѝ минава да отмени фотосесията, въпреки тревожността си.

На следващия ден по време на интервюто ще ми разказва за възхищението си от Яна Язова и от това какъв боец е била, а аз вече ще знам какъв боец е самата Елена. И макар по време на снимките да приветствахме всеки случаен усмихнат кадър с радостни възгласи „Ехааа, Елена усмихната!“, тя не е мрачен човек, а по-скоро сериозен, каквито могат да бъдат хората с изострено чувство за хумор, хората, които умеят да слушат и да правят усилието да са отговорни и честни. А и истината е, че на това лице, в което има нещо от севера, нещо от дълбоките светлосенки на героините на Бергман, безкрайно му отива да бъде сериозно.                            

Елена, наблюдавах как работиш с фотографите. С лекота оставяш да те водят, получава се като танц. Така ли работиш и с режисьорите?

По-скоро труден за работа човек съм. Но се раздвоявам в отговора. Зависи с кого сме се срещнали и какво ни предстои да правим. Понякога обичам да питам повече. Ако пък нищичко не разбирам и не мога да се ориентирам, ми е най-приятно. Парадоксално звучи. Но е така. Аз обичам да се гърча и да откривам.

Как вземаш решенията за нещата – светкавично или след много обмисляне? Щом научаваш за конкурса на Театър 199, на мига решаваш, че ще участваш с пиеса, и сядаш да пишете „Боклук“. Така ли си винаги?  

Зависи от периода, от момента в живота, когато ми е трудно, много премислям и се консултирам – аз, за щастие, имам сестри и приятели и питам тях. Но по принцип не го правя. Раз-прас и съм си го измислила.

Професионалните решения си ги вземам сама. Не ги коментирам. И не ми се е случвало да съжалявам, не че нещо лошо има в това усещане. Общо взето май вземам решенията леко и не ги страдам много-много.

Държа, когато сме екип и работим заедно и има някакъв проблем, той да се казва. Ако с хората, с които трябва да прекараме два-три месеца на репетиции и снимки, не можем да се разберем, какво ще правим заедно – ще лъжем? Кого? – себе си ли, зрителя ли, защо изобщо си губим времето. Ако няма диалог, понякога са приключвали нещата, от което също съм много доволна. По-добре навреме, отколкото да има измами по трасето.

Сигурна съм, че фактът, че си била в класа на проф. Ивайло Христов, е повлиял върху начина на вземането на решения? 

От него научих, че работата е отговорност и трябва да се върши само и единствено честно и с дисциплина. Освен че е изключително талантлив актьор, режисьор, автор на сценарии, той е изключително талантлив педагог. Ние му бяхме първият самостоятелен клас, след това имаше завист, ама завист ви казвам, към следващия клас – как така нашият професор ще има други студенти. Ходихме да ги гледаме тези късметлии. Той ми е внушил как да се подготвям за работата. И до ден днешен ние, студентите му, се водим от усещането да не стане така, че да го разочароваме. Да внимаваме какво приемаме и как го правим.

Как взе решението да прекратиш трудовия си договор с Народния театър? Постъпваш в трупата веднага след като завършваш НАТФИЗ, 9 години си част от нея, правиш силни роли с режисьори, създали представления-събития.  Как се взема такова решение?   

Обмислих решението, не беше импулсивно. Не искам да се чете като драма, не е краят на света. Аз подадох предизвестие на 5 октомври. Последвалите събития потвърдиха избора ми. У мен стои усещането, макар че може да е глупост човек да говори за усещанията си, че има нещо, което не трябва да е така. Радвам се, че мога да продължа да играя в представленията, в които играя – „Наблюдатели“ и „Дивата патица“. Но се чувствам свободна, че не завися от нечии решения. Както онзи ден се шегувахме на фотосесията – като ме питат: „Сега ти къде си“, все едно съм подготвила друг вариант, пък аз не съм, отговорът ми е: „В хола“. Поне усещането ми е за правилен избор. Аз съм се зарекла оттук нататък каквото и да ми предстои, да мога да селектирам предложенията. За да съм максимално откровена към себе си и към хората.

Така ли реагираш винаги, когато имаш чувство за несправедливост?

Ако закиснеш на едно място, се вкисва всичко и няма излизане. Както казва образът на Достоевски от пиесата на Константин Илиев („Наблюдателите“) – трябва да има опит за усъвършенстване на всяка индивидуална единица. Може би това е пътят.

Какво те вади от равновесие?

Полудявам, ако чуя за насилие към животно. В гимназията имахме учител по философия един чилиец. Много спорех с него в часовете, абсолютно с основание. Разказваше ни веднъж за експерименти с две маймуни, как като им дадеш един банан и те ще се сбият за него. Що за експеримент! Потрес! Ако чуя за такива неща с животни, откачам. Казах му тогава аз, на испански при това, да не повярва човек, какво мисля. Той се опита да ми задава допълнителни въпроси. И в крайна сметка дойде да ми каже: „Ти трябва да учиш философия, с това трябва да се занимаваш“.