Антъни започва да пие все повече и повече. Няколко пъти го арестуват заради шофиране в нетрезво състояние, още няколко – заради побой над репортери или фотографи, които преследват него или Анита, или пък и двамата. Скандалите у дома стават всекидневни и в крайна сметка се разделят. Той се връща във Великобритания, където работи още няколко години във второразредни филми, а после като че ли потъва вдън земя. След много време негов приятел го открива – Стийл живее в мизерен хотел, нещо като приют, в нищета и самота. Никога повече дори не се опитва да се върне в света, от който така добре успява да се скрие.

Толкова сладък живот

За Екберг обаче всичко тепърва предстои. През 1959 г. с нейния агент се свързва представител на вече известния италиански режисьор Федерико Фелини и я кани на среща с режисьора. По-късно актрисата ще даде странна трактовка на тази среща. Според нея в края на 50-те тя е била голяма звезда в Холивуд, а Фелини все още е бил известен само в Италия.

Разбира се, това е меко казано преувеличено, понеже Анита наистина работи в Холивуд, но няма във филмографията си нито една главна роля в по-сериозен филм, докато два от предишните филми на Фелини – „Пътят“ (1954) и „Нощите на Кабирия“ (1957), са с „Оскар“ за чуждоезичен филм.

Екберг отишла на срещата, като сама шофирала – автомобилът ѝ бил огромен „Мерцедес 300SL“ със свалящ се покрив и Анита обичала да го пришпорва. За Рим в онези години, когато огромна част от жените били домакини и не ходели на работа, гледката на пищна блондинка, която сама управлява такъв мощен и луксозен автомобил, била повече от необичайна. Самият Фелини бил сразен от гледката. Анита била по-висока, по-руса и по-разкошна, отколкото си я представял. Носела голям номер обувки, карала кола като мъж, имала дрезгав и много римски глас, нищо че по кръв нямала нищо общо с Италия. Пожелал я за филма, върху който работил, още в същия миг, в който я видял да слиза от колата.

Истината обаче е, че той бил убеден, че Екберг е преди всичко модел. Всъщност пожелал да се срещне с нея не заради някой от филмите ѝ, а заради нейна фотосесия, дело на фотографа Пиерлуиджи Пратурлон, която видял в The Weekly. Във фотосесията имало една снимка, която се различавала от останалите – Анита седяла на ръба на фонтана Ди Треви в Рим, а босите ѝ крака били потопени във водата. Оказало се, че снимката е случайна, а не премислена.

Когато я направили, официалната фотосесия била приключила, Анита вървяла боса по улицата – тя обожавала да върви боса – и си наранила крака на едно стъкло. Освен това вечерта била гореща, августовска и актрисата решила да се разхлади и да облекчи болката в стъпалото, като си потопи краката във фонтана. Така и направила, а фотографът не изпуснал кадъра, без да подозира, че дава идея за филмова сцена, която ще остане в историята на киното.

Фелини бил пленен от снимката и решил, че тази жена трябва непременно да участва в новия му филм. На срещата им Анита го попитала за сценария, той чистосърдечно ѝ отговорил, че няма такъв. „Добре, може ли поне диалога да прочета?“ – настояла актрисата. „Няма диалог. Ти го измисли“ – отвърнал Фелини. След което двамата говорили няколко часа, а в края на срещата той вече я наричал „Анитона“ и било ясно, че ще работят заедно.

Снимките на „Сладък живот“ били през януари. Прочутата сцена във фонтана Ди Треви, когато Анита в ролята на Силвия примамва Марчело, героя на Марчело Мастрояни, да я последва във фонтана и после двамата почти се целуват в най-незабравимата почти-целувка на екрана, била заснета при доста ниски температури. Водата била ледена, босите крака на Анита в един момент загубили чувствителност и трябвало да я извадят на ръце, защото не можела да пристъпва. Мастрояни обаче не пострадал особено – дали му високи рибарски ботуши.

Сцената била шедьовър. Анита била убедена, че ѝ предстоят още много велики сцени във велики филми, но бъдещето не оправдало очакванията ѝ. Сцената във фонтана от „Сладък живот“ си остава емблематична за нея, а самият филм – най-известният във филмографията ѝ, макар че по-късно Фелини я снима в още три свои филма – „Бокачо’70“, „Клоуните“ и „Интервю“.

След „Сладък живот“ я връхлетява истинската слава. Филмът получава „Златна палма“ в Кан през 1960 г. Навсякъде плъзват слухове, че Екберг е имала авантюра и с Марчело Мастрояни, и с Федерико Фелини.

За Мастрояни тя не казва нищо, но едно негово снизходително-насмешливо изказване е достатъчно: „Когато тя ме викаше да вляза при нея във фонтана, все едно немски офицер от Вермахта ми заповядваше да се кача в камиона“. За Фелини обаче „Анитона“ категорично отрича, заявявайки, че никога не е гледала на него като на мъж. Години по-късно, когато режисьорът си отива, тя се обажда лично на съпругата му Джулиета Мазина, за да ѝ изкаже съболезнования и да разсее веднъж завинаги слуховете. Мазина приема обясненията ѝ (не е сигурно дали вярва в тях) и двете, по думите на Екберг, дори стават приятелки.

Добермани, вместо прасета

След огромния успех на „Сладък живот“ Екберг, все още недошла на себе си от развода си и от внезапно придошлата слава (каквато Холивуд в крайна сметка така и не успява да ѝ даде), попада в лапите на плейбоя на плейбоите – италианския магнат Джани Аниели, боса на ФИАТ. В онези години Аниели е култова фигура в Италия, пък и не само. Заобиколен от свръхлукс – разкошни имения в Южна Франция, Алпите, Корсика, богата колекция от поръчкови спортни коли, яхти, частни самолети и хеликоптери – Аниели знае повече от всички на света какво означава „сладък живот“. Той е харизматичен и абсолютно неустоим за жените, пък и той самият никак не се старае да им устоява.