„Обичах, плаках и бях луда от щастие“ – казва актрисата, изиграла една от най-чувствените и паметни сцени в историята на киното. Фонтанът Ди Треви в Рим все още помни стъпките ù, танцуващи в ледените му януарски води, докато, облечена в прилепнала черна рокля без презрамки, тя примамва Марчело Мастрояни като истинска сирена с обещание за божествени радости и сигурно крушение. Годината е 1960-а, филмът е „Сладък живот“, режисьор е Федерико Фелини. Останалото е история.

"Аз създадох Фелини, не той – мен“ – Анита обича тази реплика и не пропуска да я подхвърли винаги когато може. Не е сигурно дали наистина мисли така, но е сигурно, че ѝ е омръзнало да слуша обратното. През 50-те години, десетилетието на нейната истинска слава, мъжете са богове, герои, велики творци, издържат семейства, правят бизнес, имат любовници. Жените са готвачки, майки и домакини, за предпочитане – с големи гърди като нейните.

Гърдите са абсолютният мъжки фетиш през това десетилетие, особено в следвоенна Америка, където стартира кариерата на Екберг. Това е положението, ако ѝ харесва. А на нея никак, ама никак не ѝ харесва.

 

 

 

View this post on Instagram

A post shared by @mariathegreek (@greekfatgirl)

А като Анита, а като Америка

Ако познавате Анита Екберг като актриса само от ролята ѝ на Силвия, в която е смъртно влюбен героят на Марчело Мастрояни от шедьовъра „Сладък живот“, съвсем не сте единствените. И за това си има определени причини, най-сериозната от която е голямата ѝ уста. Екберг така и не се научава да следва разумния призив „Бъди красива и мълчи!“. Може би защото макар никога да не се е афиширала като феминистка, винаги е била такава.

Мрази до смърт печатите. А най-много – този, с който самата тя трябва да живее – на секси блондинката с огромния бюст. Печат, който ѝ остава за цял живот, независимо колко и на каква цена се бори с него.

Малмьо, третият по големина град в Швеция и родно място на Анита Екберг, в годините на нейното детство – тя е родена през 1931-ва – е силно индустриализиран. Там е съсредоточена голяма част от тежката промишленост на страната, тъй като градът е разположен на брега на протока Йоресунд, който свързва Балтийско и Северно море и на практика е най-удобната търговска връзка на Швеция със Северна Европа. Днес градът се опитва да си изгради ново лице, като развива културата и архитектурата си, но тогава, през 30-те, Малмьо е просто огромен сив град, огласян от сирените на товарните кораби.

Бащата на Анита работи в склад на пристанището, а майка ѝ е… майка на седем деца. Екберг не изпитва никакъв сантимент към детството си. Не харесва Малмьо и изобщо не харесва Швеция, едва ли не още от самото си раждане. Животът ѝ с още 6 братя и сестри е истински екшън, борба за оцеляване. Единственото ѝ спасение е кученцето, което отглеждат в двора на кооперацията, в която живеят. Още тогава тя усеща, че общува много по-добре с него, отколкото с който и да е от човеците. Остава си завинаги влюбена в кучетата и въобще в животните. „Те четат направо в душата ми“ – казва тя.

Още като тийнейджърка Анита получава знак, че е посочена от съдбата. На 16 години тя вече е висока 1,70 м. Кандидатства в агенция за модели и я взимат веднага. Физическите ѝ данни са повече от впечатляващи и тя все още не разбира, че точно те са, които ще ѝ дадат най-голямата свобода и ще ѝ сътворят най-страшния капан. Тогава, в годините непосредствено след Втората световна война, тя обаче разбира, че те са единственият ѝ шанс да се махне от това място, което, макар и разположено в южната част на Швеция, е прекалено студено, прекалено суховато, прекалено сиво.

На 18 години Екберг се вява на конкурса „Мис Швеция“ и го печели безапелационно. Короната я радва, но не заради победата, а заради възможността да замине за Америка и да се яви на „Мис Вселена“. Тогава за нея, пък и не само за нея, Америка е Обетованата земя, страната на мечтите и на звездите от филмите и от страниците на списанията – зашеметяващо красиви жени и мъже в скъпи дрехи и с блестящи усмивки.

Анита е готова на всичко, за да се докосне поне за малко до този свят. В навечерието на дългото си пътуване през океана тя се чувства като Дороти от „Магьосникът от Оз“, убедена, че някъде там, над дъгата, има една страна с яркосиньо небе, страна от приказките, където е топло, цветно, винаги слънчево и всички са богати, доволни и щастливи. Честно казано, мъчно ѝ е само за кучето, с което трябва да се раздели. Сякаш усеща, че няма да се върне скоро и че повече няма да го види.

Америка посреща 19-годишната Анита Екберг, и особено нейното преливащо деколте, с отворени обятия. Тя веднага забелязва, че макар да е никому неизвестна, където и да влезе, за секунди разговорите спират и всички погледи се насочват право към нея. И определено не към очите ѝ. Първоначално развива някаква защитна форма на срамежливост – забива поглед в земята, все едно е виновна за нещо, и така отива до мястото си. Бързо разбира, че ако е малко по-умна, може да има всичко. Пък и не е нужно сама да го разбира, добри и услужливи хора ѝ го казват директно. Още по-бързо разбира и какво е това „всичко“, за което ѝ говорят.

Айсбергът, който калифорнийското слънце не разтопи

Екберг е между 6-те финалистки на конкурса „Мис Вселена“ през 1951 г., който тогава е все още неофициална надпревара и придобива официалния си статут едва на следващата година. Не ѝ и минава през ума да се върне в Швеция. Макар че знае само четири думи на английски – „да“, „не“, „хамбургер“ и „сладолед“, Америка ѝ харесва.

До голяма степен е точно такава, каквато си я е представяла. Красотата ѝ, която отговаря абсолютно точно на идеала за женска красота от следвоенното време – много ала Мерилин Монро, много ала Джейн Мейнсфийлд, още едни икони на 50-те, – ѝ спечелва веднага договор с едно от големите филмови студиа, „Юнивърсъл“. Договорът е за една година, през която Анита трябва да ходи на уроци по драматично актьорско майсторство, дикция, танци, фехтовка и езда. От всичко най-много ѝ харесва ездата и не пропуска нито един урок. В края на третия месец вече се е запознала с всички коне, но не и с т.нар. важни хора в Холивуд – продуценти и режисьори. Разбира се, в самото начало отива на няколко срещи и картинката ѝ става ясна.

Години по-късно, когато вече е над 60-годишна, в интервю за аржентинско телевизионно шоу тя разказва обичайната история на успеха в Холивуд четвърт век преди появата на #MeToo.

„В Холивуд тогава беше пълно с красиви момичета и момчета, които искаха да успеят, да бъдат забелязани. Винаги е било така. Продуцентите те канят на среща и ти казват: „Ела с мен на вечеря и ще имаш договор!“. Ти отиваш. В края на вечерята обаче, естествено, не получаваш никакъв договор, а само следващото предложение: „Ела у дома да пийнем по нещо и ще получиш договор!“. Бързо разбираш, че най-вероятно договорът е скрит някъде под възглавницата в спалнята на продуцента.“ Анита обаче знае как е „не“ на английски. В резултат на което едва шест месеца след сключването на договора, през които месеци получава три-четири епизодични роли без реплики в средностатистически холивудски продукции, „Юнивърсъл“ разтрогват договора с нея. Явно не се оказва обещаваща старлетка по техните стандарти. Но пък си спечелва прозвище – Екберг Айсберга.

Един-единствен продуцент не ѝ предлага слава срещу секс. Предлага ѝ директно брак, макар че тя така и никога не разбира сериозен ли е, или не. Това е ексцентричният мистър Хауърд Хюз, милиардер, бизнесмен и авантюрист, с когото Анита се запознава на парти в дома му. За нея той е най-необикновеният човек, когото е срещала до момента и за това е напълно шокирана, когато Хюз ѝ казва с най-деловия си тон: „Можеш да станеш звезда. Трябва да промениш три неща в себе си – носа, зъбите и името си. Искаш ли да се омъжиш за мен?“.

Анита била чувала всички легенди за странностите на магната, но не била подготвена за толкова директна атака. Освен това не можела да понася мъже, които не са романтични и не искат да ти свалят дори една звезда от небето. „Защо пък името?“ – попитала тя, колкото да каже нещо.

„Много е сложно. Дори аз едва го произнасям.“ Анита се позамислила. Не като да нямало други хора с „берг“ във фамилията си точно в Холивуд, където две трети били с еврейски произход! „Когато стана звезда, ще научат името ми. Дори ти, Хауърд!“ Така Анита Екберг разбрала, че всеки от тези всесилни холивудски мъже иска нещо в замяна на славата, успеха и парите, които може да ти осигури, стига само да реши. Понякога не ставало въпрос за секс, а просто да си смениш името, но каква чак толкова е разликата всъщност! И още тогава се запитала дали е готова да плати цената на успеха и дали изобщо някога ще може да го направи.

Мъжете – тези катастрофи

Междувременно тя съвсем не живеела като монахиня. Не искала да има взимане-даване с продуценти и режисьори, тъй като те очевидно били свикнали да разполагат със съдбите на хората, но за сметка на тях Анита истински се влюбила в актьорите. В цял отбор актьори, ако трябва да сме точни. И никак не пестяла чувствата си към тях. Така си останала до края на живота си – винаги се влюбвала в актьори (с едно голямо изключение), винаги щастливо и споделено в началото и задължително с нещастен край. Екберг просто изживявала една и съща любовна история много, много пъти.