В сериала става въпрос за винарна, за лозя. Ти самата имаш ли специално отношение към виното?

Аз по принцип пия само вино. Понякога си позволявам и някоя биричка, но определено виното е моето питие, много обичам.

А Мартин?

Като се запознахме, той не пиеше вино, аз го научих. Имаме една много готина случка – бяхме на медения си месец, който решихме да е под формата на пътувания по концерти. Случи се така, че имахме два свободни дни между един концерт в Лисабон и един в Берлин и решихме да отидем до Порто, където, както е известно, има много портвайн. Ставаме сутринта и решаваме, че ще ходим на дегустация. Обаче нито сме пили кафе, нито сме закусили. Градът е с много сериозна денивелация и, разпитвайки, разбираме, че най-добрата винарна е на баира отгоре, на върха. Тръгваме, катерим се нагоре, става все по-топло и по-топло, все по-трудно. В крайна сметка успяваме да се доберем до тази винарна все така неяли, непили кафе, изморени и потни, сядаме и започваме да дегустираме – от това вино, от онова, от другото… Не знам колко време мина, но здравата се замаяхме. Не помня как точно успяхме да слезем обратно по баира, само знам, че беше смешно и трудно.

Но пък паметно, очевидно. Сещам се за много готини филми, в които става въпрос за вино – „Добра година“ например, с  Ръсел Кроу, „Отбивки“ с Пол Джамати… Имахте ли предвид някои подобни филми като референции за сериала?

Не, мисля че не, макар че сценаристите, начело с главния сценарист Георги Тенев,  може би биха могли да ти отговорят по-точно. Сериалът е семейна сага наистина, но… това все пак е сериал на Мартин, тоест има сериозна доза напрежение в него, по-сложни взаимовръзки, не е просто историята на брат и сестра. Референциите ни за това чисто визуално как да изглежда сериалът клоняха по-скоро към сериал като Ozark, който също е за малко градче, криминален, с тайнствени персонажи. Има го това усещане и при нас – леко дарк (от англ. Dark – мрачно), доза мистика…

Опиши ми най-трудния момент по време на снимки.

Един технически много сложен за изпълнение кадър още в самото начало. Много ме беше страх. Трябваше да карам лодката, да я спра под Дунав мост 2, да се кача по много висока стълба – без осигуровки. А около мен няма никой – най-близкият човек е на съседния остров. Трудна сцена, защото стълбата е много висока, отвесна, отдолу има вода…

Луиза, почувства ли се пораснала след появата на Бран, след като стана майка?

Бран ми показа кой е шефът (смях, но не прекален все пак). И ме учи, с всеки изминал ден ме учи – на търпение, на внимание. Аз по принцип винаги съм била много отдадена – и в любовта, и в приятелствата, и в семейството. Така че съм суперотдадена и на детето. Винаги съм знаела, че ще искам да имам много силна връзка с детето си, да прекарвам много време с него. Детето ме научи да приемам, че в някои моменти трябва да отстъпвам и че той може да е малък, но понякога е много по-мъдър от мен и е добре да се вслушвам и в него. Иначе дали животът ми се е променил… Със сигурност. Лишавам се от много неща, които правех преди. Но знам, че това  е, докато детето поотрасне, докато стане малко по-самостоятелно и после пак ще мога да си правя всичките неща. Сега предпочитам да прекарвам свободното си време с него, защото знам, че това е безценно и че тези моменти няма да се върнат никога.

Какво според теб е да си майка?

Да разбереш, че няма нещо, с което не можеш да се справиш. Това ми показа на мен майчинството. Колкото и да е трудно, майката прави всичко – повдига планини и пак успява. Когато се чувстваш безсилна, отнякъде – точно от това, че си майка – намираш сили и пак се изправяш, и продължаваш. Което за мен е равно на суперчовек. Ставаш майка и разбираш, че си суперчовек, това е.

Раздели ли се с някои илюзии за професията, за живота, за брака, да кажем, от последния ни разговор преди пет години, когато ни бе корица, буквално месец преди сватбата ви с Мартин?

Идеалистичните представи за професията и романтичните за любовта съм ги оставила някъде много назад във времето. Мисля, че те само пречат. Но не съм се разделила с мечтите си, и това е по-важното. Не мисля, че вече е твърде късно за това или за онова. По-скоро мечтите ми се измениха – не са толкова конкретно насочени – да ми се случи това или другото. Вече се стремя просто да ми се случва повече от това, което обичам да правя и то да е на все по-високо ниво.

Можеш ли да кажеш: аз имам всичко. Има ли нещо, което ти липсва? За какво не ти остава време?

Бих искала да пътувам отново. Много, много ми се пътува. Иначе не, няма нищо значително, което да ми липсва. Не се занимавам изобщо с това да мисля какво ми липсва. Занимавам се да мисля какво не ми липсва.

Чудесен финал! И тъй като следващото интервю е с твоя „брат“ в сериала и партньор на настоящата корица на EVA, Александър Димов, предай му щафетата, като ни разкажеш малко повече за него.

Ние със Сашо се познаваме много по-отдавна. Той също бе част от трупата на Малък градски театър „Зад канала“, където играхме заедно в представлението „Лодка в гората“ на Мариус Куркински. Това бе представлението, с което аз влязох в професионалния театър. Още оттогава сме си приятели. Аз много харесвам Сашко и като приятел, и като актьор. В сериала „Откраднат живот“ се засякохме като персонажи само два-три пъти. Сега с него сме много близки. Той също е от актьорите, които живеят тук, във Видин, не се прибира в София и редовно се събираме. Това че се познаваме толкова добре, ме кара да се чувствам много по-сигурна.