Как се получи сработването с Луиза, която е твоя сестра във филма?

Ние се познаваме поне от 10 години, играли сме в няколко представления заедно, знаем си личните животи, така че нямахме никакви трудности в партньорството. И двамата сме лишени от така нареченото актьорско его, склонни сме да се вслушваме и да се съобразяваме с мнението и предложенията на другия. Хората казват, че си приличаме и визуално, което е много важно, когато играете брат и сестра. Дори си уеднаквихме косите, та сега и аз съм малко русоляв. В нашия сериал по-голяма част от актьорите сме руси, дори с монтажистите се шегуваме, че сме направили шведски сериал. Мартин Макариев винаги прави страхотни кастинги, а според мен 50% от работата на режисьора е да намери точните актьори.

С какво този сериал е различен от останалите български сериали според теб?

Кастът, тоест актьорският състав, на Мартин е изключително интересен – има познати лица, но те не са познати в такъв тип роли или пък някои от тях не са снимали сериали. И целият екип е отличителен – страхотен режисьор, изключителният оператор Андрей Андреев, интересен сценарий… Историята е заплетена, малко е непредвидима, надявам се, че публиката ще възприеме сериала и ще се припознае в него, макар че нейните реакции никога не могат да бъдат напълно предвидени. Без риск обаче нищо не се получава.

Изповядваш ли тази философия и извън професията?

И в професията, и извън нея. Не можеш да правиш едно и също и да очакваш различен резултат. При нас дори изборът на локацията – Видин, също е риск.

Прочетох, че си се преместил да живееш на село.

Е, да, но трябва да уточня, че селото е на 20 километра от София, не е вдън гори тилилейски. Живея си в страхотна къща с вода, с ток, с всичко. По-точно е да се каже, че се махнах от апартамента. Бях на турне в Щатите с едно представление за около три седмици, и ми направи впечатление, че там никой не живее в самия град. А разстоянията са огромни. Казват ти: ела да хапнем в един ресторант наблизо и пътуваш час и половина с кола. Между другото, аз в началото дори не исках да ходя в Америка, заради всички клишета в медиите. А истината е, че буквално се влюбих в тази страна. И като се върнах, си казах: защо стоя в града да се бутам в калабалъка… И ето ме сега – на 20 минути от София. Друг начин на живот е. Научих се да пазарувам за цяла седмица, тъй като тук няма как в един часа през нощта да слезеш за цигари. Отделно се научих да се справям с всички неща, свързани с живота в къща, които винаги са ми били много чужди, защото никога не съм имал село. Това да си нацепиш дърва, да си запалиш печка. По време на пандемията отгледах дори  домати и лук. Оказа се, че самата земя ми действа някак разтоварващо и зареждащо едновременно. Ставаш сутринта, тихо е, сядаш на тревата… различно е.  

Значи не си човек, който е свикнал с такъв начин на живот. Аз пък, кой знае защо, си мислех, че си хипар.

Хипар точно е последното нещо, което съм. Аз съм градско момче, винаги съм живял в град. Като дойдох в това село, бях като „женичка“ и само подскачах от ужас – да не изскочи някоя змия, какви са тези буболечки, защо ме хапят тези комари, да не ме захапе това куче… Като казах на приятели, че отивам да живея на село, те бяха готови да се обзаложат, че ще изкарам най-много три дни. Обаче вече живея така две години. Нашата професия, актьорската, е публична и в един момент имаш нужда от почивка, от усамотение.

Когато избра тази професия, родителите ти зарадваха ли се?

Те са инженери, нямат нищо общо с този свят. Когато им казах, че ще кандидатствам в НАТФИЗ, се изсмяха и отказаха да ми изпратят пари за кандидатстване, бяха убедени, че ще ги изхарча някъде другаде. Подиграваха ми се, защото аз до този момент не бях проявявал подобен интерес, не бях ходил на никаква школа. Кажи-речи първото ми стъпване на сцена бе на кандидатстудентските изпити в НАТФИЗ. И това се оказа големият ми шанс, защото нямах стрес, нямах очаквания, дори нямах голям мерак да ме приемат, по-скоро ми беше нещо като вариант. Пък и бях влюбен в едно момиче, тя искаше да кандидатства, и аз заради нея… Но мен изобщо не ме интересуваше дали ще стане, или не.

Как после усети, че това е твоят път?

Много се забавлявах по време на следването. Един от моите преподаватели в НАТФИЗ бе Тодор Колев, голяма забава бе и с колегите… Направих няколко неща и открих, че актьорството всъщност е чудесен начин да прекарам живота си. И май никога нищо друго не съм правил освен това. Училище, казарма, после малко се пошлях, после НАТФИЗ и така си остана.

Наричаш амбицията „болест на душата“, но си мисля – можем ли без нея? Ти самият страдаш ли от тази „болест“?

Не. Хората не трябва да бъркат амбицията с това да се стремиш да си свършиш работата качествено. Не съм амбициозен в никакъв случай, но когато се захвана с нещо, гледам в повечето случаи да правя нещата така, че поне аз да съм доволен. Иначе… имам мечти. Не знам дали това е амбиция. Например искам много да снимам в европейски филми.

Какво точно означава това, че си бил „синя каска“?

Официалното название на поделението бе Корпус за бързо реагиране, намираше се в Карлово и се водеше към европейските части. Там бяха батальоните на сините каски, камбоджанците, след това тези, които отидоха да воюват в Сърбия.

Как попадна там?

Това беше казармата ми. Толкова отдавна бе, че все едно съм го чел в книга. За мен беше последната свободна година, т.е. последната година, в която не мислех къде ще спя и какво ще ям, никакви битовизми, осигурено беше всичко. (Смях.) Много приятелства създадох и много интересен житейски опит натрупах. Спите 40 души в едно помещение, трябва да го приемеш това и да се адаптираш. Научих се да стрелям с всички видове огнестрелни оръжия и ако сега ми дадеш един автомат, няма да имам никакви проблеми. Казармата е едно място, в което много си проличава човекът. Там не можеш да се скриеш зад коли, маратонки, дрехи, прически, защото всички сте с едни дрехи и с една прическа – нула номер. И сте поставени при едни и същи условия. Много ясно проличава личността. Виждам сега разни мамини синчета богаташчета, за които съм сигурен, че ако ги изпратиш в казармата, много бързо ще им се промени мирогледът. Няма да издържат, защото другите няма да ги търпят в тази ситуация. Ако не можеш да живееш с другите, да помогнеш на някого, да им се довериш… си загубен.

Тоест това не е някакъв мрачен период, за който си спомняш като за една година в затвора например?

Не, много добре си беше дори. Ама то си е затвор. Една година си в затвора наистина. Но аз бях малък, на 18. Ако сега изпратиш в казармата един 30-годишен мъж, със сигурност ще е много различно. Но това е такъв опит, толкова е интересно! Вкарват те в един хамбар, събличат ви 40 човека чисто голи, хвърлят ви някакви комплекти дрехи, кубинки. Никой не те е питал кой номер дрехи и обувки носиш. И в първия момент си като Чарли Чаплин – 50-и номер обувки, възтясна горна дреха… Докато си натаманиш униформата, започваш да си разменяш с другите дрехи, обувки, започвате да се опознавате. И виждаш как едни се сдухват, други се справят. Учиш се. Започваш да гледаш на нещата от друг ъгъл. Има един филм „Миранда и Миранда“ на Уди Алън – за две жени, които живеят един и същи живот, но едната се самоубива, а другата е суперщастлива. Ето това е – всичко е въпрос на гледна точка.

Тренирал си бокс в училище. Сега тренираш ли, дори ей така, за добра форма?

Не. Боксът е такъв спорт, че трябва да имаш в себе си агресия, която да те движи. В мен няма такава. В момента не изпитвам абсолютно никакъв интерес. Гледам бокс – предимно стари мачове, защото съвременните боксьори започнаха да правят повече зрелище като кечистите, шоу, бизнес. Няма ги вече тези истински битки между двама мъже. Моят опит с бокса е много отдавна, бил съм само на 14–15 години, все едно е било в някакъв друг живот. Освен това тогава не беше престижно да тренираш бокс. Бяхме в залата аз и още пет-шест момчета от ромски произход. Спомням си как преди години в една свада на улицата реших да се намеся, да се пробвам какво ще стане, бях и леко пийнал тогава… ами какво да ти кажа… Щяха да ме пребият едни момчета. И си казах: не, явно вече съвсем не е за мен това.  

Пиеш ли вино?

Напоследък алкохолът не ме привлича особено. Обичам да си налея чаша вино, но не сам – нужна ми е или добра храна, или добра компания. Сега обаче, тук, във Видин, си пийвам, въртя се около бъчвите „на семейната винарна“… (Смях).