Кабо де Рибейра е село, разпръснато по склоновете над дълга тясна долина, достигаща до океана. Домакинът ни Сандро е французин, създал скромен, но приветлив хотел. 

Угощава ни с местна кухня – риба и пилета, обилно гарнирани с папая, плодове от хлебно дърво и различни видове сладки картофи. Покривът на хотела е тераса с панорама към селото и долината, място за allegro finale с вечерно питие и сладка приказка.

Обиколка по склоновете над долината, слизане до Вила дас Помбас на брега, среща със Санто Антао, чиято огромна статуя се извисява на хълм подобно на Христос Изкупител в Рио. Отново през планината до Порто Ново, този път с бус. Високо през пустите склонове се вие павиран, но здрав и равен път (и пак онези мухи в главата ми).
Следващата цел е Тарафал. Предстои да видим другото, пустинното лице на острова. Очакват ни и срещи със съименници на знаменитости.

В Порто Ново ни посреща с буса си Фреди Фортес. Скоро разбираме, че е известен в околността толкова, колкото Фреди Меркюри сред заклетите рокаджии. Бусът спира на всеки кръстопът, пред болницата, на пазара и пред някакъв ресторант. Всички разговарят с Фреди и Фреди разговаря с всички, приема и предава поръчки, на мястото на багажа ни (качен на покрива на буса) се товарят местни хора, една самотно возеща се дамска чанта намира притежателката си някъде по пътя. Тъкмо когато социалните контакти на Фреди (Фортес) ни идват в повече, бусът най-после потегля за Тарафал. Там се срещаме с Ленин. Управителят на хотела наистина се казва така, пуснал си е брадичка, напомняща тази на известния му съименник.

Тарафал е малко рибарско село в края на пътя, крайно недостатъчно поле за изява на един Ленин. Но човек може да е голям и в малките дела. Хотелът не предлага храна, ние сме гладни, Ленин звъни по телефона и скоро пристига местен ленинист, който ни кани у дома си. Човекът предага риба и морски дарове, естествено, дори ми показва колко са пресни октоподите му. Появява се млада жена и започва да готви пред нас на домашна печка. Става бавничко, но чакането си струва. Рибата изглежда чудесно, а аз получавам порция страхотен октопод, равна на поне три в европейски ресторант. После – към плажа. По пътя, върху пясъчен терен тренира местният футболен отбор – гордостта на Тарафал. Атлетични момчета ентусиазирано ритат в жегата, подозирам, че са способни да отчаят нашите така наречени професионалисти. Плажът е черен. Океанът пее африканска песен – вълните се разбиват в съпровод на перкусия от големи кръгли камъни, търкаляни по дъното от прибоя. Небето става жълто и океанът без предисловия глътва слънцето, за да го изплюе някъде на запад в Бразилия. Вечерта слушаме музиката на водата и съзерцаваме едри звезди, подредени в необичайна за нашите ширини конфигурация.

Ако Тарафал е в края на пътя, до Монте Триго просто няма път. Преходът дотам е по пътека  през пустинни склонове над крайбрежието. Каменна пустиня – буквално. Хребет, каньон, пак хребет, пак каньон. Загубваме океана от поглед и мъртвилото наоколо става пълно. Слънцето, спряло сърдито пече. Високо се чуват писъците на някакви хищни птици, невидими за нашите очи. Бойният дух леко пада, но се ободряваме с мисълта, че поне лешоядите може би виждат в нас потенциал. Когато задухата става нетърпима, океанът се показва отново. В пукнатините на скалите са вкопчени бодливи, неспособни да хвърлят сянка акации. Тук-там се мяркат дребни кози и пасат неизвестно какво.