Влизаме в Монте Триго тъкмо когато се усъмняваме, че селото пред нас е мираж. Усилията ни се възнаграждават – в една от първите къщи предлагат бира и кола. От горещината навън се материализира Джовани – местно момче с голяма вълнена шапка на главата, и предлага да ни закара обратно с рибарската си лодка. Две от нашите момичета не се доверяват на навигаторските умения на Джовани  и решават да се върнат пеш по същия път. Вечерта ще го отчетат като най-голямата грешка в живота си. Моторната лодка е закотвена на тридесетина метра от брега. Появяват се двама приятели на Джовани и формират малък, но вещ екипаж. С лека гребна лодка вземаме моторницата на абордаж, пътуването след това се превръща в приятна морска разходка и завършва с наш десант в плитчините край Тарафал.

Сменяме ферибот и два самолета и сме във Фого. Там разбирам какво точно означава изразът „по средата на нищото“. Сърцевината на острова е огромен кратер на около 1700 м над морето. Черни вулканични скали, черна вулканична пепел, видими реки от прясно застинала лава. Сред този жизнерадостен пейзаж, на още 1200 метра, се е вдигнал Пико да Фого – полуизгаснал, което ще рече неизгаснал по-млад вулкан. В подножието си е заобиколен от свои дечица – вулканчета, едно от които все още кара някакъв закъснял пубертет. Последното му буйство през 2014 г. е заляло с лава две села. След това хората са се върнали и са започнали отново. В пепелта и при липса на течаща вода отглеждат гуаява, грах и лози, дори произвеждат нелошо вино. Не се оплакват.

Ние се настаняваме в „Каса Мариза“ – комплекс от кръгли къщички с островърхи покриви, туристическа спалня и ресторант. Въпреки безводието душовете работят, в двора са насадени цветни лехи, храната е достойна за луксозен ресторант. Този оазис е дело на Мариза и Мустафа. Мариза е лъчезарна местна креолка. Съпругът ѝ Мустафа, рус, с фини европейски черти, е роден в Киргизстан, израснал в Германия, живял в Латинска Америка и установил се в Кабо Верде. Собственици и персонал живеят като голямо семейство – всеки върши всичко, заменя другия, свободните от работа наглеждат малките деца. Десетинагодишната дъщеря на Мариза и Мустафа учи в селското училище. Ако се съди по английския ѝ, наистина учи.

Изкачването на Пико да Фого е кулминацията на пътешествието, във всякакъв смисъл. Тръгваме по тъмно с местния водач Елиас, за да изпреварим горещината. Почти успяваме и се озоваваме на ръба на кратера по-лесно от очакваното. Гледката оттам напомня за входа към Ада.  Земята е топла, не от слънцето. От по-дълбоките пукнатини излиза пара, носи се неповторимият аромат на сяра, жълти серни отлагания са ясно видими по скалите в дъното на кратера. Странно е, но мястото притежава свой демоничен чар. Слизаме обратно по друга пътека. Повишено внимание по скалната външна страна на гърловината на кратера, след това – дълго и меко спускане по застлания с пепел и дребен чакъл склон.

Ден за отдих в Сао Фелипе. Главният град на Фого се спуска терасовидно към океана и гледа красиви залези над съседния по-малък остров Брава. Градината на уютен ресторант с грамадна палма в средата, вкусна риба, хубава музика, среднощно питие в къщата за гости.

Накрая – Прая. Макар и на океана, столицата е някак отдръпната от него и определено не притежава чара на останалите крайбрежни градове. Главна пешеходна улица със смесени магазинчета и двуетажен покрит пазар с шарена стока и още по-шарени продавачки. Площад, на площада – президентски дворец, съдебна палата и катедрала, която се пълни за сутрешна, обедна и вечерна меса. Хората идват, облечени в новите си дрехи, думите на свещеника, макар и неразбираеми за нас, звучат топло на мелодичния португалски. Невидим на високия си балкон, хорът запява многоглас, в който преливат грегорианско и африканско песнопение. Вярвам, Господи, помогни на неверието ми!

Старата колониална столица на островите – Рибера Гранде, или просто Сидад Веля (Стария град), е близо до Прая и съвсем различна от нея. Запазената португалска крепост е виждала пиратски нападения, в руини са останали две катедрали  и манастир,  на надгробните плочи на монаси и благородници се четат дати от седемнайсети век. Цялото селище напомня за отминалите векове, пътуването дотам е повече във времето, отколкото в пространството.
„Oi Cabo Verde, terra estimada” – песента на Сезария Евора звучи в главата ми, докато самолетът ни отнася към Лисабон.