Като дете обичах да гледам новините по телевизията, най-вече тези от света. В България никога не се случваше нищо, затова пък какво международно положение имаше... Помня как по едно време лягахме и ставахме с борбата на народите на Гвинея Бисау и островите Зелени нос за освобождение от португалския колониализъм.

Осводобиха се, слава Богу, всички си отдъхнахме. Гвинея Бисау си остана Гвинея Бисау, а на островите Зелени нос се роди Република Кабо Верде. Оттогава имената на тези две страни се запечатаха в съзнанието ми – далечни, непознати, примамващо-нереални. Нямаше как да знам, че след много години, по различно време и по различни причини, неведомите пътища Божии ще ме отведат и в двете.

“Oi Cabo Verde terra estimada, terra di paz terra di gozo”  – песента на родената на островите Сезария Евора звучи в главата ми, докато самолетът каца на летището в Прая след почти  петчасов полет от Лисабон. Събрали сме се седмина българи, споделящи обща страст към пътешествията. Неуморният ни водач Валери вече е идвал тук, жена ми за пръв път е в африканска страна (в края на пътешествието се зарича да не е за последен). В столицата Прая  и на главния остров Сантяго изненадващо за сезона вали. Неразбория на летището и гонене на вътрешния полет за остров Сао Висенте ни оставят с прибързани и погрешни впечатления за мястото, в което сме дошли. Бегом през терминала успявам да забележа, че никой от местните няма зелен нос, значи етимологията на името на страната трябва да се търси другаде.

Кабо Верде е архипелаг от девет големи обитаеми остова и няколко по-малки. За създаването им Творецът е използвал един от любимите си инструменти – вулканите. Следите от творческия процес са видими навсякъде. Черен вулканичен пясък покрива повечето плажове, по склоновете над брега се различават пластовете на застиналата лава, планините във вътрешността са увенчани с остри назъбени хребети, подобни на забити в земята зъби на дракон, потъмнели от времето. На остров Санто Антао ще се настаним край кратера на отдавна изгаснал вулкан. Целият остров Фого е огромен кратер.   

Сао Висенте е в по-добро настроение от колегата си Сантяго. Островът ни посреща със слънце, а град Миндело би могъл да краси брега на която и да е южна европейска страна. Весели, шарено боядисани къщи, съхранени колониални здания, площади и дворове с пищна тропическа растителност, здрави улици и тротоари, широк крайбрежен булевард, спретнато търговско пристанище, пътнически терминал, яхтено пристанище. Липсват кошчета за отпадъци, липсват и отпадъци.

Чисто (чистотата ще ни съпътства навсякъде). Нелицеприятни сравнения бръмват в главата ми като големи черни мухи, които напразно се мъча да отпъдя. Местният пейзаж се допълва от светъл пясъчен плаж и спокен океан, перленосин край брега и мастилен в далечината. Изглежда невероятно как този пъстър и слънчев свят е родил толкова меланхолична и носталгична музика – стилът морна. Кралицата на морната Сезария Евора е родена в Миндело и единайсет години след нейната смърт тук ѝ се отдават кралски почести. Пред летище „Сезария Евора“ посреща и изпраща статуя на певицата в цял ръст, образът й е на най-голямата местна банкнота и по стените на сградите, в града има малък неин музей. Музиката ѝ, разбира се, звучи отвсякъде. Топъл тих глас сякаш разказва една история само на теб, с някаква извечна тъга.  

Фериботът за остров Санто Антао потегля призори. С жена ми оставаме на палубата, където и без да вперваме жаден взор далече, дъхът на тропика се чувства. Заедно със слънцето се вдига утринната океанска омара и отвива сънливи малки островчета, накрая самият Санто Антао изпълва хоризонта. Първият посрещач е огромна морска костенурка, която изплува в самото пристанище, оглежда кораба и невъзмутимо се гмурка, преди към нея да се насочат камерите. Влизаме в морската гара на Порто Ново и черните мухи на сравненията отново бръмчат. Пред терминала се е събрала група местни, предлагащи такси, трансфери и екскурзии из острова.  Хората стават по-шумни и екзалтирани, от гарата излиза полицай и мълчливо застава насреща им. Страстите веднага стихват. Иначе в Порто Ново цари спокойствие, пак шарени къщи, шарени лодки, никой не бърза за никъде. „Трябва ли ви такси“ – пита млад шофьор през прозореца на колата си. Не ни трябва, но човекът спира, слиза и на приличен английски ни обяснява къде са интересните места на острова, след което ни пожелава хубав ден.  

От Порто Ново се придвижваме с бус към планинската вътрешност на острова, където на самия ръб на кратера Ково са накацали малки селца. Настаняваме се в няколко каменни къщи, полувкопани в земята. Собственикът италианец ни посреща, след което ознаменува пристигането ни с безпаметно напиване. Обхождаме кратера, а вечерта пристига усмихнато местно момиче, което приготвя вечеря. Рано сутринта същата добра фея ни чака с голям тиган качупа – традиционно местно ястие от нахут, боб, леща и късчета месо. Силната храна се оказва жизненонеобходима – чака ни дълъг преход през планината към другата страна на острова. От билото тази друга страна изглежда извънземно – придошли откъм океана облаци са изпълнили долините и върховете стърчат от тях, сякаш острови.

Ние сме над облаците, след това – вътре, после – по-долу. Африканските борове, заели високото, се сменят с кактуси, гигантски алоета, драконови дървета, фикуси. Дълбоко в долините идва ред на селищата. Каменни къщички със сламени покриви, терасирани склонове, насаждения от банани, кафе, хлебно дърво, папая.